За гледането и виждането

или с лупа към оригиналността в творческото писане

Влезте в собствената си кухня и се опитайте да я видите. Да, да я видите, както на‘ви (в блокбъстъра Аватар) виждат и разпознават всичко, което ги заобикаля.

Почти сигурно ще се провалите.

Имаме една много хубава българска поговорка: „Гледа, но не вижда“. Е те за това ще ви говоря именно тук и сега.

Знаем как изглеждат сватбата, погребението, целувката, спорът, майката, непознатият, църквата, трупът в ковчега. Достатъчно е думата да се появи и за части от секундата умът ни вече е извадил от шкафа готовия комплект значения, асоциации и очаквания с нея. Това е изключително полезно, ако се опитваме да оцелеем в ежедневието, без да преоткриваме лъжицата за закуска всяка сутрин. За писателя обаче удобството има неприятна странична реакция.

Привичното кара ума да престане да вижда и той започва да гледа.

Да вземем изречението: „Старата жена беше самотна.“

Няма нищо неправилно в него. Напротив, разбира се мигновено. Може би именно това е проблемът. „Стара жена“ и „самотна“ са толкова добре познати понятия, че читателят няма особена задача за вършене. Получава информацията, складира я на някой рафт в главата си и текстът продължава нататък.

А нека се спрем сега на следното: „Всяка вечер тя слагаше две чаши на масата. Пиеше от едната и измиваше и двете.“

Думата „самотна“ е изчезнала, но тази самота вече се измерва с физическо тегло. Появил се е ритуал, а с него и определено отсъствие. Читателят трябва сам да забележи втората чаша, да разбере защо стои там и да добави човека, когото го няма в картинката.

В това се изразява остранностяването на практика.

Преди повече от век руският литературен теоретик Виктор Шкловски се захваща точно с този проблем и около него изгражда една от най-устойчивите идеи на руския формализъм, познати и до днес. Нарича я „остранностяване“ – необичайна дума, която на английски най-често се предава като defamiliarization, estrangement или по-свободното making strange. На български смисълът е: да направиш познатото отново странно.

Шкловски е сред централните фигури на руския формализъм. Това е движение, появило се в Русия в началото на ХХ век, която изпитва натиска на революции, футуристи, художествени експерименти и общото усещане, че старият свят така или иначе се разпада. Той пише критика, проза и мемоари, работи в киното, общува с писатели и художници и успява да премине през доста перипетии като революция, война, изгнание и все по-опасната съветска културна среда. Формалистите се интересуват не толкова от това какво казва литературата, колкото от механизмите, които оформят литература като такава: структура, ритъм, език, организация на повествованието, художествени похвати. Шкловски е един от най-ярките им гласове и, за щастие, един от онези теоретици, които оставят след себе си идеи, действително полезни и днес.

Най-известната му идея се появява в есето му от 1917 г., известно в превод като „Изкуството като похват“ или „Изкуството като техника“. Там Шкловски твърди, че всекидневието постепенно се автоматизира във възприятието ни. Свикнем ли с нещо, преставаме да го виждаме истински. Разпознаваме го, поставяме му етикет и продължаваме нататък.

Изкуството, според него, има правото да саботира този удобен механизъм.

Разликата е между това да знаеш какво е това нещо, което гледаш, и действително да го видиш.

Шкловски често дава Толстой за пример именно защото Толстой умее да игнорира готовата терминология. Вместо да нарече дадена институция или действие с думата, чрез която обществото вече го е обезопасило, той описва какво се случва физически. При подобен подход дума като „наказание“ може внезапно да изгуби приличния си облик. Ако опишем хора, които задържат друг човек насила, събличат го и нанасят удари по тялото му, абстракцията вече не върши особено добра работа. Събитието е останало без езиковата си опаковка. И става доста по-трудно да го гледаме отдалеч.

В „Холстомер“ Толстой използва още по-интересен ход. Част от разказа се представя от гледната точка на кон, който се опитва да разбере човешката представа за собственост (гениално, наистина!). Хората без никакво затруднение казват „моят кон“, „моята земя“, „моята къща“. За нас конструкцията е толкова обичайна, че почти не я забелязваме. За животно, което не споделя това човешко допускане, идеята, че едно живо същество или парче земя може да бъде обявено за „нечие“, започва да изглежда доста екзотично.

Но Толстой не е променил собствеността на обектите, а премества гледната точка.

И в този момент остранностяването се превръща от литературна теория в много практичен инструмент за писателя.

Често идеята на Шкловски бива привеждана в действие до удобната формула „направи познатото странно“. Само че тук лесно можем да се подхлъзнем и да решим, че достатъчно чудатото описание автоматично произвежда изкуство. Не произвежда.

Ето ви и друг нагледен пример: „Чайникът завря.“

Остранностено, изречението би могло да се представи така:
„Капакът започна да потрепва на неравни тласъци. От тесния чучур започнаха да излизат дълги струи пара, а отвътре водата удряше по металните стени и повдигаше капака отново и отново.“

Не казваме, че чайникът е „метален звяр, чийто издължен нос бълва пара“, защото това би заменило познатия предмет с ефектна метафора, от чието качество никой не печели художествено.

При остранностяването премахваме готовия етикет „чайник“ и описваме движението, звука и физическото поведение на предмета. Караме читателя да забележи какво всъщност се случва, прекъсваме автоматичното тълкуване. Така пречим на читателя веднага да скъта преживяването под познатото му название и го принуждаваме да го забележи и възприеме отново, с други очи.

Хората прекарват десетилетия в опити да натрупат (а някои и доста успешно) благородни метали, имоти, пълни банкови сметки, цифрови активи, къщи, които рядко обитават, и вещи, които почти не използват. После отварят някоя фентъзи книга и установяват, че змеят има нездравословна склонност към трупане на вещи и съкровища.

Е, чакайте малко. Да обърнем гледната точка.

Днес един змей няма да бъде оригинален единствено защото бълва огън и спи върху купчини злато. Нека приемем, че в днешно време това си му е дори длъжностна характеристика. Ала нека същият змей стане наблюдател на човешкото отношение към богатството. Изведнъж фантастичното същество изобщо не е някакво си чудовище. То става външен наблюдател, от мястото на когото човешкият материализъм започва да изглежда подозрително познат.

Да вземем сключването на брак, например. Самата дума пристига в главата ни с цял инвентар: дрехи, пръстени, клетви, свидетели, подписи, роднини с неудобни въпроси, и поне двама-трима, които са решили, че сватбата е подходящ момент да прекалят с ракията. Читателят вече знае какво гледа, но все още не вижда нищо особено.

Но как би изглеждала същата церемония през очите на таласъм, който няма никаква представа що е това брак?

Поставете таласъма в контекста на човешката сватба. Няма нужда да му давате философски монолог от три страници – напротив, моля ви, недейте. Достатъчно е да не разбира защо двама души трябва публично да обещаят пожизнена вярност един на друг. Защо са нужни свидетели? Какво общо има държавата с този сюъз? Защо се подписва документ? Защо цялата рода е дошла да гледа? И защо след това всички ядат сватбена торта?

Недоумението му върши повече работа от монолога. Изведнъж сватбата започва да прилича на сложен антропологически обичай. Таласъмът може да реши, че никога не би искал да се ожени!

Самата институция като такава не е мръднала и сантиметър. Преместили сме само гледната точка на окото.

Тук вече стигаме до оригиналността – думата, която периодично довежда писателите до убеждението, че всичко хубаво е било измислено преди тях. И донякъде са прави. Змейовете не са нещо ново. Призраците също. Забранената любов има няколко хилядолетия преднина. Убийството, предателството, войната, скръбта, съзряването и дисфункционалното семейство едва ли ще направят литературния си дебют тази година.

Но защо приемаме, че оригиналността трябва непременно да започва от темата?

Остранностяването предлага далеч по-полезен въпрос: можем ли да погледнем към старата тема от място, от което досега никой не е стоял?

Фентъзито, фолклорът, научната фантастика и хорърът са особено удобни за подобни операции по креативно писане, защото жанровете естествено произвеждат същества, които не споделят човешките ни навици. Призракът гледа и вижда живите. Безсмъртният гледа старостта. Изкуственият интелект – емоциите. Чудовището – обществената представа за нормалност. Свръхестествената героиня може да бъде наблюдател на брака, майчинството или сексуалния морал, без автоматично да приема правилата, с които човек е израснал.

Така фантастичният елемент престава да бъде врата за бягство от действителността и се превръща в лупата, с която я разглеждаме.

Затова гледната точка е един от най-мощните инструменти за остранностяване, който авторите могат да използват. Дете, животно, чужденец, призрак, бог, машина – всеки външен наблюдател може да забележи онова, което човекът отвътре отдавна е престанал да вижда. Не защото е по-умен, а защото още не е свикнал с това, което гледа.

Вероятно точно този принцип помогна за краткия ми вампирски разказ „Широко отворени очи“, който спечели конкурса за кратка проза „Написано с кръв“ на Strangelings. Историята разглежда паническата атака – преживяване, за което днес говорим много и което вече има установен речник – през необичайна гледна точка. Самият проблем е познат. Погледът към него не е – през очите на вампир.

Гледната точка обаче е само една отвертка в кутията с инструменти.

Можем да махнем познатото название и да опишем действието чрез физическите му части. Можем да сменим мащаба и да погледнем не към войната, а към човека, който сутринта преди битката закърпва чорапа си. Можем да превърнем метафора в буквално събитие или да поставим напълно всекидневно поведение в контекст, където то внезапно би изглеждало нелепо, жестоко или просто необяснимо.

И така стигаме до един дребен парадокс. Съвременните писатели обикновено се стремим към гладка, ясна и лесна за четене проза, и с основание. Никой не печели от изречения, които читателят трябва да разкопава с кирка. Но понякога литературата има нужда нарочно да ни забави – да не ни позволи да преминем през думите по навик, а да ни накара да спрем и действително да видим какво стои пред нас.

Шкловски разбира именно това.

Всекидневният език е ефективен, защото ни позволява да разбираме света бързо. И точно по тази причина често го прави невидим.

Литературният език може да забави възприятието с ритъм, необичаен синтаксис, неочакван образ, разместена хронология или гледна точка, която не позволява всичко да бъде схванато още на първия ред. Читателят остава при обекта една секунда по-дълго. Понякога тази секунда върши цялата работа, към която сме се стремили.

Разбира се, и тук може да се прекали.

Няма никаква нужда всяка кухненска лъжица да бъде описвана през очите на извънземен зоолог, който току-що е открил приборите за хранене в човешка къща. Ако всяка врата, чорап, кана и автобусна спирка изискват философско преосмисляне, на петата страница читателят ще бъде готов да убие някого само за да прочете нормално изречение от типа „Той отвори вратата“.

Остранностяването работи там, където привичността вече е наличен проблем.

Сигурна съм, че сега си задавате въпроса „Как мога да опиша това или онова по по-различен начин?“ Този въпрос твърде лесно води към друг проблем – декоративността – още една метафора, още едно сравнение, да поръсим още малко брокат върху изречението.

За да пишем по-ефективно, мисля, че по-полезно е да се попитаме: „Къде читателят би могъл да разпознае нещо толкова бързо, че да не успее да го преживее?“

Смъртната сцена може да съдържа целия официален реквизит на скръбта и въпреки това да остане мъртва за читателя на страницата. Сватбата може да е просто поредната сватба. Първата целувка да е сбор от всички първи целувки, които сме чели. Изречението „Тя го обичаше“ може да предаде съвсем точна информация и да не предизвика почти нищо у четящия.

Ето в това ни е работата. Това е проблемът, върху който трябва да работим.

Едно просто упражнение показва механизма на действие удивително добре. Вземете обикновен предмет – например врата – и се опитайте да го опишете, без да използвате думите „врата“, „дръжка“, „панта“, „отварям“, „затварям“ и „стая“.

Внезапно онова, което уж познавате отлично, започва да оказва съпротива. Налага се да забележите тежестта му, движението, звука, начина, по който разделя едно пространство от друго, и факта, че човешкото тяло трябва да извърши определена поредица от движения, за да премине през него.

Оказва се, че съществителното „врата“ досега е вършело доста извънреден труд.

После опитайте същото нещо с погребение. Или ревност. Майчинство. Предателство.

Това прави упражнението по-малко забавно и нелеко.

А това е важно. Защото идеята на Шкловски стига по-далеч от техниката за писане на необичайна проза. Тя засяга начина, по който привичността работи върху човешкото преживяване. Повторението прави света по-поносим и по-лесен за обитаване, но същевременно изтрива части от него. Преставаме да виждаме предмета, щом научим името му. Преставаме да забелязваме жеста, щом сме го повторили достатъчно пъти. Преставаме да задаваме въпроси за някоя традиция, защото всички около нас също са спрели да го правят.

Изкуството е палавник, държи се лошо и може да прекъсне процеса на възприемане.

Може да махне името. Да смени наблюдателя. Да забави мига. Да представи света ни на същество, което не знае правилата му и затова има нахалството да попита защо изобщо ги спазваме.

И в този миг, за няколко секунди познатото отново се появява пред очите ни. Виждаме го.

Мисля, че точно на това място се пресича един от най-плодотворните пътища към оригиналността. Никой не ни кара всеки път да откриваме нови континенти или непознати земи. Честно казано, шансът е малък, а и литературната карта е вече доста пълна и надраскана. Но можем да вземем нещо, което милиони хора са виждали, преживявали или описвали, и да намерим такова място за гледане, на което още никой не е стоял.

Темата може да е стара, употребявана и ръждясала по краищата. Ала гледната точка няма това оправдание.

Ще опитате ли?

©Елиса Хес, 2026

Бисквитки

Рекламации

Общи условия

Авторско право

Поверителност