Опитайте следния експеримент. Попитайте някой автор за какво се отнася книгата му и ще получите почти пълноценна презентация, която обхваща герои, конфликт, свят, послание и други. Попитайте го какво означава корицата и най-вероятно би последвало свиване на рамене с думите „Ами има това-онова, тя си е на дизайнера.“

Странно е, че писатели, чийто дълг е да разказват истории, масово абдикират от разказа точно на мястото, където имат възможността да запленят читателите си за пръв път. Присъствала съм на не едно и две представяния на книги.

Пиша това от позицията на самоиздаващ се автор, така че нека първо съм честна какво всъщност покрива това наблюдение. Това, което важи за мен, не важи автоматично за всеки автор, който се изправя пред публика с книга в ръка.

Обяснимо е защо масово никой не говори за кориците. Пазарът на книги е претрупан, а вниманието на читателя трае колкото един скрол на дисплея на телефона. Логично е корицата да говори сама на читателя, тоест, жанрът да се разчита от пръв поглед, героите или сюжетът да се разпознават веднага, магията да е буквално указана на корицата.

Разпознаваемостта означава продажби на дребно, а продажбите означават приход.

Н и к о й не спори с тази логика, включително и аз.

Но има проблем и той е значителен. Губи се нещо значимо. Когато корицата отговори на всичко очаквано и неизречено - коя е героинята, какъв е конфликтът, каква точно е магията, на читателя не му остава н и щ и ч к о за отгатване. Той си е купил резюме с твърди или меки корици, преди още да е прочел и една страничка. Корицата му казва какво се съдържа вътре.

А любопитството е крехко нещо. Веднъж обясниш ли нещо - думи по прашен друм.

И тъй, да говорим или не?

Самоиздаващият се автор си избира илюстратора (или пък работи сам), одобрява всяка скица, спори за нюансите на цветовете, той сам плаща сметката. Той и художникът му са единственияте хора на света, които са наясно з а щ о е използвана точно тази или онази композиция, а не някоя друга.

Плюсът на това е да имаш пълен контрол; можеш да вградиш символика, която работи, тъй като я познаваш интимно отвътре. Минусът е, че носиш целия риск върху раменете си – и бюджета, и времето, и репутацията, ако визията не проработи по очаквания търговски начин. Никой пазарен отдел не я е тествал за мнение върху сто читателя, преди да се пусне в света на книгите (не говоря за няколкото групи в определена социална медия, където човек има редкия шанс да си пусне корицата за мнение, а резултатът най-често е, че я му откажат поста ако звучи твърде маркетингов, я се е затрил в алгоритъма на медията поради куп други причини; с две думи - незадоволително тестване.)

Авторът, чиято книга издават други, е в по-специална позиция. Ако е случил на издател, който желае да се сработят концептуално, чудесно. Ако ли не, одобрението на корицата от автора рядко влиза в договора за издаване; да, разбира се, че има консултации за дизайна, но колко тежест има мнението на автора зависи от добрата воля на издателството, което го издава. Финалната корица идва след версии и пазарни тестове, които той никога няма да види. Плюсът е, че така авторът печели от професионален арт отдел и от репутацията на издателската марка и това е работа, която той сам не би могъл да си позволи. Минусът е, че рискува първото впечатление от собствената му книга да му е също толкова непознато, колкото и на читателя.

Независимо кой взима решението обаче, дизайнът на добрата корица (било то собствена или възложена на трето лице) се конструира по едни и същи правила.

Правилата, по които живее (или умира) една корица

Въпросът е задължителен, отговорът…забранен. Добрата корица оставя читателя с неразрешена хрумка. Например, защо има този или онзи елемент, защо цветът е точно този, а не друг, какво трябва да значи онова нещо там? От другата страна, пък, недобрата корица обяснява всичко, до което окото може да се докосне.

Буквалната илюстрация на конкретен момент от книгата се изчерпва при първия поглед - видял си го, дотам и край! Символиката работи по интерактивен, инутитивен начин. Изглежда простичко, докато не разбереш всъщност какво означава и изведнъж тя добива тежина.

Премълчаното е ценно колкото и показваното.

Корицата не би следвало да пренася информация за сюжета. Нейната роля поначало е да пренася усещания. Практикувате ли теста на втория прочит? Затворете книгата. Погледнете пак корицата. Ако тя не ви казва нищо различно от онова, което ви е казала при първата ви среща, преди да прочете и ред от нея, значи някъде по пътя на четенето обещанието е нарушено – било при корицата или при сюжета, или от самия факт, че помежду им има луфт.

На практика, на практика…

Корицата на дебютната ми книга „Дивна" тръгна от въпроса, който си зададох заедно с илюстраторката Теодора Димова: как се рисува тайна така, че читателят да я види на показ, без да я разпознае?

На корицата стоят две Дивни, разделени от водна повърхност като от огледало. Горната диша въздуха на човешкия си живот, долната е студена, неземна, с цвете странджанска зеленика в мократа коса - самодивско растение, което малцина читатели ще разпознаят от пръв поглед, но никой от тях няма да го забрави, щом научи какво е. Дори заглавието се оглежда в себе си, разделено между двете лица, сякаш не е сигурно кое от двете е оригиналът.

Аз не казвам на читателя коя от двете жени на корицата е истинската Дивна. Но му посявам семката на любопитство и го оставям сам да го отглежда, докато не стигне до отговора. Цялата логика зад избора на дизайна я разказах в отделен пост: "Корицата на Дивна или как се рисува тайна".

Разкажете я, ако е ваша. Поискайте я, ако не е.

Обръщам се към авторите, които знам, че четат постовете ми. При следваща удала се възможност, когато представяте книгата си пред читатели, поспрете за момент повече от обикновено и отделете няколко дълги, заслужени мигове на внимание на корицата ѝ. Ако сте я избрали сами, разкажете историята ѝ. Ако ли пък не сте, поискайте да ви я разкажат в дълбочина, преди да застанете пред публика със скъпоценния си труд в ръце.

В а ш а, а в т о р к а т а