РЕЗЮМЕ:

Връхлетялата я силна буря можеше да коства живота на Естер. Но вместо това я отвежда право в ръцете на граф Алистър Уинчестър.

Ранена и далеч от дома, Естер се събужда в имение сред невъобразим лукс, където желанията ѝ се сбъдват още преди тя да успее да ги изрече. В гардероба я чакат копринени рокли. Слуги се грижат за всяка нейна нужда. А мрачният, загадъчен благородник, който я е спасил, я наблюдава с такава интензивност, че страхът лесно може да бъде сбъркан с желание.

Но имението Уинчестър таи старо и тревожно наследство. През нощта призраци шепнат в ухото на Естер – „Бягай!“

А на дневна светлина започват да изплуват още по-странни неща. Семейни портрети, лишени от всякаква логика; вещи без собственици; лекове, приготвяни за цели, които никой не желае да обясни. И да не забравим за онази част от имението, в която граф Алистър е забранил да се пристъпва!

Колкото повече Естер изучава благородническия дом и прилежащите му земи, толкова по-трудно ѝ е да повярва, че е била доведена в имението Уинчестър по чиста случайност. И ѝ става ясно, че вече не е толкова просто и лесно да напусне това място, както когато е била пренесена през отворените му порти. А мъжът, от когото би трябвало да се страхува най-много се превръща в онзи, към който тя започва да изпитва нездрав интерес и зад чиято сдържана маска тя не престава да се опитва да проникне. Защото зад безупречните маниери на Алистър се таи жажда, по-стара, отколкото Естер може да си представи.

Не винаги трябва да оковеш някого с вериги, за да го задържиш близо до себе си. Чудовищният инвентар на граф Алистър се нуждае единствено от доброта, доза нездраво любопитство…и една врата, през която е забранено да се влиза.

ПУРПУРЕН ГЛАД

ЧАСТ 4. ОТРОВА

Сред целия този помпозен разкош, любимото място на Естер бе обширната зимна градина, пълна с какви ли не растения, които никога не бе виждала преди; градинарят ѝ бе обяснил, че в разкошното пространство растат хищни орхидеи с кървавочервени венчелистчета, усукани лози, маслини и други. Тя с удоволствие прекарваше часове под стъкления таван с богато украсени носещи лъчи от ковано желязо, като се наслаждаваше на високите дъхави зелени храсти със ситни бели цветчета, които цъфтяха по протежение на цялото помещение. По средата на градината бликаше фонтан и звукът от пръските му ромолеше по хладната повърхност на мрамора. Тук-таме измежду различните растения предвидливо бяха поставени пейки, за да може посетителите да поседнат, да почетат книга или да се отдадат на романтични начинания в уединената градина. Животът вътре избуяваше под вещите грижи на градинаря, защитен от капризите на природата навън.

Естер седеше там, на пейката до фонтана, погълната от книгата си, когато чу към нея да се приближават гласове.

Разпозна тези на градинаря и на иконома Виктор; явно бяха влезли от крилото с оранжерията, без да я забележат, тъй като пейката ѝ беше скрита зад високия зелен храст и се спряха от другата страна на алеята. Гласовете им достигаха до нея приглушени, така както говорят хората, когато мислят, че няма кой да ги чуе.

— …от онзи храст с ним, – каза икономът — Господарят го иска свеж. Ще го набереш призори, като цъфне, още преди слънцето да е изсушило росата от тревата, иначе губи ефективността си. Прави месото крехко.

— Колко да приготвя? – попита градинарят.

— Изчисли такова количество за запарката, че трябва да има достатъчно за поне една седмица. Негово Височество е много стриктен по този въпрос. За останалото не се тревожи все още.

Естер смръщи вежди. Що за разговор бе това? Опита се да разбере думите по звученето им, тъй като смисълът ѝ убягваше. Запарка. Ефективност. Дълги, изтънчени думи на джентълмени; бяха й чужди. Прави месото крехко. Този израз ѝ бе познат от часовете, прекарани в кухнята. Значи ставаше дума за нещо за готвене, нещо свързано с домашните животни. Тя съпостави странните думи с обикновената и получи отговор, който ѝ позволи да върне мислите обратно към книгата, защото това беше единственият смислен отговор, чието значение можеше да разбере. Гласовете затихнаха и изчезнаха. Естер повече не се замисли за разговора.

Точно там я намери графът. Фините камъчета захрускаха под подметките на обувките му щом влезе в помещението и тръгна към нея.

Естер вдигна глава от книгата, която се мъчеше да прочете без оглед на оскъдното си образование, и видя фигурата на достолепния благородник да я наближава. Висок, хубав и устремен към нея. Очите му не я изпускаха от поглед.

Усети пулса си в гърлото.

Мъжът имаше нещо наум. Можеше да го долови заради решителността, с която отмерваше стъпките, все едно щеше да я помете в устрема си. Тя грабна патериците и се изправи да го посрещне и усети как страните ѝ пламват от смущение. Като се изравниха един с друг, благородникът не си губи времето. Гласът му – дълбок и гърлен – погали ушите ѝ.

— Естер, дойдох да Ви съобщя, че ще отсъствам за няколко дни. Ще бъда извън имението по работа. Ако имате нужда от нещо, се обръщайте към Виктор, иконома ми – познавате го…

— Разбира се, господарю! Но на мен не ми липсва нищо… – кимна тя и се опита да скрие сянката на разочарование, която премина през лицето ѝ поради факта, че мъжът щеше да отсъства. Погледът ѝ изведнъж се премести върху трапчинката в ъгълчето на устата му, където се мъдреше нещо изключително необичайно; инстинктът ѝ я подтикна да посегне към лицето му, но се спря в мига, в който вдигна ръка; вместо това, пръстите ѝ докоснаха ъгълчето на нейните собствени устни, за да му покаже какво има предвид.

— Простете, имате нещо…

— Какво? – графът машинално вдигна ръка към лицето си огледално на нейния жест. Пръстите му докоснаха мястото, където се срещаха устните, и напипаха малко перушинено мъхче със засъхнала по нея кръв.

Графът свъси вежди, моментално го скри между пръстите си и мушна ръка зад гърба си. С опакото на другата обърса уста и си даде вид, че нищо не се е случило. Гласът му, все така назидателен и строг, продължи наставленията:

— Хм, и нещо много, много важно: докато ме няма, искам да стоите далеч от помещенията на баните. Забранено Ви е да влизате в тази сграда! Ако желаете да се изкъпете, камериерката ще затопли вода за ваната в стаята Ви. Разбрахте ли ме?

— Да, Ваша Светлост. – кимна Естер.

Той задържа погледа си върху нея за секунда по-дълго, отколкото изискваше предупреждението, сякаш за да се увери, че то е стигнало до нея и ще остане в съзнанието ѝ.

Девойката пък го прие като проява на загриженост и това я стопли. Въпреки че указанието я озадачи, тя сметна за неуместно да разпитва за причината. В края на краищата не беше нейна работа да си пъха носа в делата на господаря си. Това ѝ напомни за нещо друго. Замислена, тя срещна острия му поглед.

— Господарю, мисля, че след като се завърнете, ще време да Ви кажа сбогом. Тялото ми заяква с всеки изминал ден. Мисля, че след още няколко дни ще мога да се върна при брат си. Утре или вдругиден бих могла да ходя без патерици.

— Радвам се да го чуя. – отсече графът и сви устни. — Е, ако няма нищо друго, ще Ви оставя насаме с книгата Ви.

— Още миг, Ваша Светлост, – спря го Естер — Искам да Ви попитам нещо. Градинарят ми разказа много за дърветата и храстите, които отглежда тук. Но… що за растение е това? – и като откъсна малко букетче бели цветчета от високия храст, който скриваше пейката ѝ от любопитни очи, го поднесе към носа си. Сладък, почти горчив аромат блъсна ноздрите ѝ и тя бързо отдръпна букетчето.

— Никога не бихте могла да познаете. – Алистър се усмихна коварно и гальовно прокара длан по листенцата на храста. На безименния му пръст блесна пръстенът със семейния му герб. Очите ѝ проследиха движението на ръката му и стомахът на девойката се сви в болезнена агония. Горещо пожела дланта му върху страната си.

— Акация? – налучка гостенката.

Той поклати глава. — Опитайте пак.

— Азалия? – предположи тя и вдигна вежди, тъй като той отново поклати глава. Списъкът с префърцунени имена на растения в главата ѝ бе свършил. — И това не? Нищичко не разбирам от ботаника! И все пак, какво е? – настоя тя с пресъхнали устни. Присъствието му я омайваше.

— Азадиракта индика – той пое едно от перестите листа на храста и го потърка между пръстите си. Срещна въпросителния ѝ поглед и допълни. — Индийски ним. Много е ефикасно като антидот.

— Анти-какво? – не разбра тя.

Алистър се приведе към ухото ѝ. Естер долови аромата на дрехите му. Миришеше на върбинка и бор. Без да иска, девойката притвори очи и вдиша дълбоко.

— Противоотрова. – прошепна многозначително той.

— …отрова… – повтори тя като в сън изтляващата върху устните му дума.

— Змийска. – добави графът, като избегна очите ѝ.

Това я отрезви на мига.

— Какво рекохте, нима в имението има змии? – почти изписка девойката, разтревожена не на шега от идеята.

Но графът вече ѝ бе обърнал гръб и напускаше помещението.

— Виктор е намерил змийско гнездо зад градината! – подхвърли той през рамо. — Ако бях на Ваше място, бих бил предпазлив! – и я остави сама да се чуди на думите му сред зелените клонки под рехавите лъчи на ноемврийското слънце.

Естер се почувства напълно объркана. Това, което графът ѝ бе разказал за храста, нямаше никакъв смисъл.

Свинете и кравите нямаха нужда от противоотрова срещу змийска отрова, освен ако не бяха ухапани, Естер беше живяла достатъчно дълго на село, за да знае елементарно нещо като това. Противоотрова се даваше на нещо или някой, които иначе можеха да умрат от отровата, след като са били ухапани.

„Прави месото по-крехко.“

Гласът на икономът отекна в мислите ѝ. Защо графът ѝ бе казал, че растението служи за противоотрова?

Тя грабна книгата от пейката. Пръстите ѝ трепереха, докато я държеше. Самата тя пиеше подхранващи чайове всеки ден. Беше къпана, обличана и хранена с най-доброто, което кухнята на господаря можеше да предложи. Бе предупредена да стои далеч от гнездото зад градината, да се пази от змиите. Графът се грижеше за здравето ѝ с такава усърдност, с такава скъпоструваща и неуморима щедрост, че тя вече бе спряла да се чуди колко му струваше всичко това и го намираше за нормално.

— Не! – каза си Естер твърдо, като плъзна длан надолу и набързо изглади несъществуващите гънки по полата си с ръце. — Не, не, не. Това са непочтени мисли в главата ми. Аз съм само гостенка в тази къща!

И като се подпираше на патериците, тръгна обратно към имението и остави високите гъсти храсти от ним и белите му горчиво-сладки цветове зад гърба си.

Тази вечер, когато прислужницата ѝ донесе вечерния чай, успокояващият му аромат погъделичка ноздрите на Естер и тя се замисли. Задържа чашата между дланите си, като наблюдаваше как парата се извива над керамичния ръб. После стана и, накуцвайки, я отнесе до умивалника и я изля тихо, сякаш някой зад затворената врата можеше да чуе какво прави.

Тази нощ треската не я връхлетя. Вместо да се мята в кошмари, тази нощ Естер лежа будна в тъмното, с ясен ум за първи път от две седмици насам, и слушаше звуците, които долитаха от къщата – и откри, че къща с такива размери имаше много коридори и врати, а тя нито веднъж не беше чула някоя от тях да се заключва отвътре.

Чудеше се от какво всъщност беше направен чаят.

ЧАСТ 1. В ОКОТО НА БУРЯТА

Стихийният порой набираше мощ с всяка изминала минута. Бурята вилнееше над Сейнт Андрюс с ярост, която не се бе изливала над графските земи с години. Небето – мрачно и задръстено с черни облаци – се раздираше от огнените остриета на непрестанните светкавици. Дъжъдът се лееше като из ведро.

В такава нощ никой благоразумен не би се показал навън. Но граф Алистър Уинчестър нямаше избор.

Не можеше да се случи по-неподходяща нощ от тази, в която бурята застигна каретата му по път за годишния бал на Зимните рози. Ако не бе организиран от най-добрия му приятел, графът въобще нямаше да приеме поканата. На няколко пъти кочияшът се видя принуден да спира конете и да слиза, за да разчиства падналите на пътя клони, пометени от ужасния вятър. А като за капак, скоро и плътна дъждовна пелена удави пътя към имението. Дъждът превърна пътя в коварна, черна, хлъзгава река. Най-лошото бе, че дори не бяха близо. Поредната светкавица разцепи небето, освети прозорците на каретата и изложи на показ мрачното, хубаво лице на благородник на не повече от тридесет и пет години, който се взираше с неприязън в стихията навън. Графът бе сигурен, че горките коне даваха всичко от себе си, за да измъкнат впряга колкото се може по-благополучно от бурята.

— Самият Ад е дошъл да ни посети тази вечер! – изпухтя раздразнено мъжът и пусна обратно перденцето на прозореца. Искаше да си е у дома. Бе лудост да продължава да пътува в такова време. Той се надигна от мястото си. Юмрукът му издумка два пъти по страната на каретата откъм капрата.

— Обръщай конете, Хобс! – изрева мощно лордът. Приятелят му със сигурност щеше да му прости.

— Дадено, сър! – извика Хобс, увит в пелерината си, и затърси с очи подходящо място напред, за да направи завой.

В този момент пак блесна светкавица. Неясна фигура изскочи пред препускащите коне.

— Стой! – извика водачът и дръпна рязко юздите. Конете се вдигнаха на задните си крака в знак на протест към маневрата. Каретата се подхлъзна, колелата се завъртяха по мокрия калдаръм, а след това се чу трясък, щом нещо – или някой – се удари в красиво резбованата с фамилния герб на Уинчестърови страна на каретата. Алистър инстинктивно се хвана за ръба на седалката, за да не падне на пода и изруга мощно.

Возилото спря рязко, заклати се. Графът подаде глава навън през прозореца и леденият дъжд зашиба лицето и периферията на шапката му. Нова светкавица разцепи мрака и освети фигура, която лежеше неподвижна острани в калния коловоз.

Като по невидима команда и двамата мъже слязоха от каретата. Докато заобикаляха задната страна на возилото, ботушите на лорда разплискаха дълбоките до глезена локви.

— Приберете се вътре, господарю! – извика му Хобс. — Ще се изцапате!

Напразно. Граф Алистър махна с ръка, като даде знак на кочияша, че не го е грижа.

— И без това не може да стане по-зле! Водата прониква в хубавите ми ботуши, а поройният дъжд вече превръща пелерината ми в подгизнало парче плат…

Той преметна края ѝ в ръка, за да не го тъпче в калта, и приклекна до падналата в коловозите до каретата фигура. Пресегна се към нея.

— Сър, не мисля, че това е добра идея. – констатира мрачно Хобс. — Най-вероятно конете са го стъпкали. Нека да си вървим!

Лордът отново пренебрегна думите на кочияша. Пръстите стиснаха рамото на непознатия и полека обърнаха по гръб проснатото настрани тяло. Дъждът отми калта, полепнала по лицето, и благородникът разбра, че пред него лежи крехко момиче. Лявата страна на лицето ѝ бе сериозно охлузена, косата ѝ бе кална бъркотия и бе невъзможно дори да се определи какъв цвят имаше. Дрехите ѝ не бяха нищо особено – грубо съшити от памук и вълна.

Мъжът протегна ръка и положи два пръста на шията, за да долови пулс. В това време ноздрите му се разшириха. Тежък, сладък мирис изпълни обонянието му и в дъното на зениците му се запали тих пламък. Той сведе поглед по тялото ѝ и затърси с очи и пръсти източника. Не след дълго го откри. Ръкавът на лявата ѝ ръка бе раздран от рамото до лакътя и ръката ѝ кървеше обилно; алената кръв от прясната рана, примесена с капките дъжд, се просмукваше в дрехите и се смесваше с калта по калдъръма. Очите на благородника се присвиха до две цепки и той стисна челюсти, за да потисне бликналия в главата му рев. Жадно си пое дъх.

— Глупаво момиче! – тихо изръмжа той, все още коленичил край нея. — Какво правиш в тази буря навън?

В това време, свестена от падащия студен дъжд, който мокреше лицето ѝ, девойката се размърда и простена; ресниците ѝ трепнаха, лицето ѝ се разкриви от болка. Тя бавно отвори очи и срещна пламналите зеници на надвесилия се над нея мъж. От високата шапка на лорда вече течаха струйки вода и се изливаха върху ѝ.

— Из-извиняваѝте, с-сър – прошепна тя. Гласът ѝ бе слаб и немощен и се удави в пороя, който се сипеше върху ѝ. — Не видях каретата да идва…

—Тихо, тихо…– промълви той, а тонът му омекна при вида на страданието ѝ. — Ти си ранена. Не мърдай.

Но там, под изливащия се на талази дъжд, тя вече потъваше обратно в безсъзнание, главата ѝ се килна настрана. Челюстта на Алистър се стегна, изскърца със зъби. Какво да я прави? Трябваше ли да остави тази жена там, на пътя, сама и кървяща, на милостта на стихията? Може би по-добре щеше да бъде да се обърне, да се качи обратно в каретата и да продължи към имението, все едно нищо не се бе случило.

Сякаш, за да потвърди мислите му, точно в този момент Хобс извика:

— Моля Ви, не се главоболете със съдбата на някаква си бездомница, господарю! Да е била по-внимателна, когато е пресичала пътя!

Но въпреки здравия си разум, графът остана приклекнал в калта; погледът му се плъзгаше по мокрото младо лице. Нещо се пробуди в него, което той реши да нарече съжаление, тъй като за другите етикети за това не им се полагаше да се изричат за безпомощна жена под дъжда. Ръката му вече се простираше към девойката, преди да е решил оконачтелно да си тръгне.

— Не позволявайте на лошата преценка да Ви завладее отново, господарю! – заяви Хобс, без всъщност да очаква работодателят му да се вслуша в съвета му. И точно това се случи отново – младият мъж пропусна думите на кочияша да минат покрай ушите му.

— За да работиш ли ти плащам, или за съветите ти, Хобс? – изрева графът и подхвана подгизналата девойка под раменете и коленете, като я вдигна нежно от потъналата в кал пътека. Решителният му поглед срещна този на кочияша.

— Простете, господарю! – Хобс разбра, че графът възнамерява да я внесе в каретата и припряно отвори вратата, за да може благородникът да положи безжизнената непозната вътре.

Високият мъж се вмъкна в каретата с ранената, положи я на възглавниците и измъкна тънко одеало от сандъка под седалката, за да го разстели върху ѝ.

— Тръгваме, сър! – Извика Хобс от капрата и камшикът изплющя във въздуха над ушите на конете. Каретата се понесе отново, като се клатушкаше по мокрия кален път.

Алистър откри, че се взира в намереницата. Очите му се плъзнаха по деликатната извивка на бузата ѝ, изписаните дъги на веждите ѝ, мокрите кичури коса, полепнали по кожата ѝ; гърдите ѝ се издигаха плитко под одеалото… Тя бе дребна жена. Щеше да се пречупи толкова лесно в ръцете му, както едва не го направи под колелетата на каретата.

Графът сви пръсти в юмруци и замачка кокалчетата си до побеляване. Трябваше да продължи да се сдържа. Добре си даваше сметка какво бе направил. Да я вземе със себе си в имението бе неоправдан риск.

— Ще я излекувам. И когато оздравее, ще я пусна да си върви. А дотогава… Гладът ми ще ме довърши! – прошепна той. Очите му се присвиха до две тъмни цепки.

Устните му бяха мълвяли същия този обет и преди, в същата тази карета, но над други женски лица. Обет, богат на думи, ала празен на действия. Знаеше как щеше да завърши всичко — от затворената врата, която бе забранено да отварят, до деня, в който я отваряха. Нима и този път изходът бе предизвестен? Може би този път щеше е различно… Графът обърна лице към прозореца, където бурята продължаваше да вилнее безпощадно.

Предстояха му дни на изпитания.

ЧАСТ 2. КОШМАРИ НАЯВЕ

От инцидента бяха изминали дни. Естер не знаеше със сигурност колко точно. Ударът по главата ѝ при сблъсъка с каретата не ѝ бе в услуга и тя ту изплуваше от езерото на съня, ту се хлъзваше обратно в спокойните му води.

През деня Естер идваше за кратко на себе си. Цялата ѝ лява страна я болеше. Когато най-сетне дойде за малко по-дълго време на себе си и изплува от мъглата на сладко забвение, тя си припомни, че по време на бурята, докато пресичаше калдъръмения път към вкъщи, изневиделица я бе връхлетяла карета.

Огледа се. Осъзна, че се намира сред абсолютен разкош. Дори фактът, че стаята ѝ бе полутъмна, не успяваше да скрие богатите орнаменти с рози на тапетите по стените или изключителната дърворезба по колоните на огромното меко легло с балдахин, където незнайни грижовни ръце я бяха положили да почива.

Пиеше укрепващите чайове, които прислужницата ѝ носеше и гледаше как лъчите на бледото ноемврийско слънце пълзи по пода на разкошната стая. Но щом запалеха свещите и сенките се издължеха по стените, съзнанието ѝ я предаваше, нишката между будуването и съня изтъняваше и Естер послушно се хлъзваше надолу, надолу по ръба на съзнанието, в кадифен пашкул от тъма и безвремие. Тогава, по тъмно, я връхлиташе и треската.

В една от тези нощи, докато заспиваше я обля студ, който нямаше нищо общо с онзи, който лъхаше от каменните стени иззад тапетите. Този се просмука през завивките и стигна до костния ѝ мозък, вледени тялото ѝ.

Нещо я смушка в раменете, в гърбите, убоде я по краката. Като по безгласна команда, девойката отвори немигащи очи. Свещта до леглото ѝ пушеше, угаснала, сякаш някой я бе духнал. Лунната светлина нахлуваше през прозореца по тънка лунна пътека. Срещу леглото се бе изправил тъмен силует.

Естер не смееше да си поеме дъх от ужас. А фигурата тръгна към нея, като разбра, че е била забелязана. Момичето я проследи как се приближи към леглото ѝ, просмука се през завесите на балдахина и се надвеси над нея, придоби неясните очертания на жена. Естер я следеше с поглед, без да може да помръдне, парализирана от страх. Натрапницата бе млада, по-млада навярно и от самата Естер, и бе цялата мокра. Носеше нощница от тънък муселин, каквато една селянка никога не би могла да притежава, дългата й рижава коса висеше на мокри кичури около лицето ѝ. Кожата ѝ бе неестествено сива, като пепел в изгаснало огнище.

Непознатата разтвори устни и изсъска:

— Ставай и бягай!

Ала гласът не дойде не от устните, а сякаш от всички краища на стаята едновременно, повтори се тих и многократен, като ехо в кладенец.

Естер рязко се изправи в леглото, дъхът ѝ излезе на къси, накъсани глътки; вените на слепоочията ѝ пулсираха до болка.

Друго бледо лице изплува встрани от тъмнината и прошепна в ухото ѝ:

— Бягай от този дом на смъртта!

Трескава, Естер се озърна, за да срещне втренчения насреща ѝ поглед на русокоса жена, с пепелносиво лице. Тялото ѝ мина през балдахина и се стопи в пространството край леглото.

По гръбнака на девойката започнаха да се стичат студени струйки пот. Кожата по ръцете ѝ бе настръхнала.

— Кои сте вие? – прошепна тя. — Как влязохте тук?

Чули това, за нейн най-голям ужас, пред очите на момичето от полумрака едно след друго започнаха да изплуват още привидения. Едно се яви до прозореца с разпусната руса коса и тъмно петно, разцъфнало върху бялата яка на нощницата. Друго, по-възрастно, със скръстени на гърдите ръце, я гледаше с безизразни очи. Трето, почти дете на прага на моминството, седна на пейката под прозореца. Броят им се увеличаваше с всеки изминал миг. Естер престана да брои. Гласовете им, глухи и отчаяни вопли, се понесоха из стаята като тъжни въздишки. Стаята се изпълни с бледи привидения, всичките втренчени в нея с едно и също мълчаливо предупреждение. Тръгнаха към леглото, наобиколиха го, надвесиха се над легналата.

— Тръгвай си оттук!

— По-скоро!

— Не оставай и минута повече! – прошепна момичето от пейката, — Минутите ти в този дом са преброени!

— Бягай, докато все още имаш крака да бягаш! – каза отново първата, — Бягай, докато все още имаш сърце, което да тупти! Ще изгубиш всичко, което имаш!

Естер отвори уста да изкрещи и свещта до леглото ѝ пламна.

Младата жена обърна очи към грейналото в стаята кълбо от светлина на върха на восъчния конус; трептеше спокойно върху резбованите стълбове на балдахина, върху тежките завеси, върху тапетите с преплетени рози.

Огледа се, като зъзнеше от студа, който бе изпитала преди малко. В стаята нямаше никой, вътре бе топло от догарящата цепеница в камината. Нямаше и помен от никакви жени, нито привидения.

Разтресена от преживяното, Естер седна в леглото, потна, нощницата ѝ се бе залепила за гърба. Сърцето ѝ биеше така бясно, че усещаше тупкането му под ребрата си. Притисна трепереща длан към устните.

— Ох, божичко! Сънувала съм! – прошепна под балдахина. — Било е само сън.

Нямаше какво друго да бъде. Лекарят я беше предупредил, все пак. Ударът по главата при сблъсъка с каретата бе размътил мозъка ѝ.

„Може да имате странни усещания по тялото, госпожице. Да изпитвате замайване. Може да Ви се привиждат разни неща. Това е заради кръвта, която се събира под черепа след удара. Ще премине, но ще е нужно време. А на Вас ви трябва почивка.“

И имаше ли причина да се съмнява? Докторът бе заявил това с такава увереност и докторска вещина, че Естер се хвана за думите му като удавник за сламка. Беше си ударила главата. Мозъкът ѝ имаше сътресение, тя бе объркана, и ѝ се привиждаха небивалици. Бе сама в чужда къща, далеч от Майлс, далеч от всичко познато. Нищо чудно, че умът ѝ си правеше такива нелепи шеги с нея. Това беше единственото разумно обяснение.

Естер издиша бавно и се отпусна обратно на възглавниците. Сърцето ѝ започна да успокоява бесния си ритъм в гърдите.

После се обърна към шкафчето, духна свещта, обърна се с лице към балдахина и затвори очи, като си повтаряше, отново и отново, докато не заспа, че този сън не е значел нищо, нищо, абсолютно нищо.

Вече в просъница, Естер не чу как нещо в тъмнината тихо въздъхна зад гърба ѝ.

ЧАСТ 3. БЕЗПОЩАДНА ОМАЯ

Естер живееше в тази разкошна къща, обгрижвана от тихи слуги. Няколко пъти бе зърнала загадъчния им господар, който се появяваше в стаята ѝ и отново изчезваше като сянка, без тя да успее нито веднъж да го види както трябва, нито пък да разговаря с него. Не можеше да дочака да се възстанови като хората и да разбере що за човек е собственикът на това място.

Граф Уинчестър. Граф Алистър Едуард Уинчестър.

Така камериерката, която ѝ носеше храна и укрепващи чайове, бе назовала благодетеля ѝ, щом я попита за името му.

Естер изпи чая си и се надигна в леглото. Оформи името по небцето си, то се търколи по извивката на езика ѝ, през зъбите и се откъсна от устните, за да избледнее с тихата въздишка, която се отрони при неясния спомен в съзнанието ѝ за високия мъж.

И той щеше да вечеря с нея тази вечер, както ѝ бяха казали.

— Но какво да облека? Не мога да отида на вечеря по нощница! – Естер усети как бузите ѝ пламват от срам. Дрехите ѝ бяха невзрачни и тя бе наясно, че са твърде обикновени, за да отиде с тях на вечеря с джентълмен, затова изпита силно желание да откаже поканата.

Камериерката мигновено я разубеди.

— Не се тревожете, госпожице! – отговори прислужницата и се втурна към големия гардероб в ъгъла на стаята.

За учудване на Естер, гардеробът беше пълен с рокли и тя почувства как благоговение превзема сетивата ѝ. Дузина рокли – както ежедневни, така и елегантни, украсени с панделки и дантели, от муселин, коприна и фина вълна в пастелно зелено, синьо, бордо и виолетово – висяха на закачалките, готови за носене. Единствената рокля в бледожълто имаше светлокафяво петно на корсажа.

— Не тази – каза камериерката и отмести жълтата настрани, като я натика в края на релсата. — Не успях да почистя добре петното от яхнията. Но има измежду какво да избирате!

— На кого са тези дрехи? На сестрата или майката на господин графа? – попита Естер. — Страхувам се, че не мога да приема такава щедрост. Ами ако ги изцапам или скъсам? Господарят ще се сърди!

— Не се тревожете, госпожице – повтори камериерката. — Нашият господар се грижи много добре за гостите си. А сега, ако позволите, ще Ви подготвя за вечерята. Коя рокля ще изберете да облечете за срещата с графа?

Естер посочи съшитата от лилава коприна рокля и въздъхна от вълнение.

Много добре. Ще разбера що за човек е този мъж.

***

Графът седеше в трапезарията и търпеливо очакваше появата на гостенката си. В момента, в който дочу потропването на патериците по излъскания под, графът се изправи. След малко Естер се появи, подпирайки се на патериците, подкрепяна от прислужницата. Графът направи подканващ жест с ръка, докато двете влизаха в помещението.

— Седнете, Естер – изрече и ги насочи да продължат до другия край на масата, до мястото, отредено за гостенката. Докато преминаваха покрай него, девойката сведе очи и въпреки това усети как по гърлото ѝ пълзи топлина; тялото ѝ бе предател, искаше нещо, което нямаше право да иска. В същият момент забеляза пръстенa на безименния му пръст, който пламна за миг, уловил светлината на свещите – тънка змия, увита около кървав рубин. Същият пръстен, както от портретите.

Докато се настаняваше на креслото в другия край на масата, Естер не можа да сдържи ахването си. Голямата трапезария можеше да побере двадесет души, дори без да си допират лактите. По цялата дължина на стаята се простираше маса от тъмно полирано дърво. Над нея висеше полилей с толкова на брой свещи, че Естер преброи до десет и се отказа, тъй като не знаеше да брои до повече. В дъното на тази внушителна маса пред мястото, предназначено за нея, се мъдреше една бяла порцеланова чиния, чифт прибори върху снежнобяла платнена салфетка и една кристална чаша. Естер инстинктивно отправи поглед напред към графа. Отсреща пред него нямаше сложено нищо друго, освен кристална чаша с вино.

— Простете, ако нещо Ви липсва по време на престоя в дома ми. – рече той. — От доста време не сме приемали гости. Позволете да отбележа, че изглеждате прекрасно!

Естер се усмихна срамежливо. И в действителност да носи такава скъпа рокля я караше да се чувства чудесно, като принцеса. Все едно я обвиваше теменужен облак, коприната гальовно докосваше кожата ѝ. На ушите ѝ потрепваха чифт кървавочервени рубини. На шията ѝ се увенчаваше огърлица от същия червен камък и на светлината на свещите изглежаше така, все едно по кожата ѝ се лееше обръч от кървав огън. Чувстваше се красива, лека и изящна.

— Благодаря за щедростта, сър. Бижутата на майка Ви са най-хубавото нещо, което съм виждала в живота си.

— Радвам се, че се съгласихте да ги носите, Естер. – той вдигна кристалната си чаша и отпи.

В това време прислужницата ѝ наля вино, а после сервира гъста ароматна супа от дивечoво месо и билки, и се оттегли в сенките до стената, безмълвна като камък, в очакване на инструкции.

— Ами Вие, господарю? – попита Естер и веднага усети как бузите ѝ пламват от дързостта да му говори тъй прямо. — Няма ли да вечеряте?

Графът вдигна чашата между пръстите си, завъртя чашата вино между пръстите си, като го наблюдаваше как се разлива по искрящите стени в пурпурни дъги. Тъмната течност улови светлината на свещите и я отрази обратно в ръждиви отблясъци по дървото. След това закова немигащ поглед в нея.

— Вечерях по-рано – каза той, — Но това не трябва да Ви притеснява. Насладете се на блюдото си.

— Оу! – Естер сведе поглед към супата, сконфузена. — Да не би да закъснях?

— Въобще не, госпожице. – Алистър се усмихна и ѝ направи знак да започне вечерята си.

И тя започна да се храни. А той я наблюдаваше. И докато минутите се нижеха, а лъжицата ѝ тихо потракваше в порцелана, Естер усети как въздухът в стаята започна да не ѝ стига от стаяваното напрежение.

Собственикът беше внимателен домакин. Питаше я как се чувства, как спи, дали стаята ѝ е достатъчно топла. И още много други неща.

— Знаете ли, в библиотеката има книги, които може би ще ви харесат. Те са толкова много, на всякакви теми; само трябва да попитате и ще ви донесат която и да е от тях в стаята. Тук няма да ви е скучно.

— Много сте щедър, господарю. – тя се усмихна отново. — Благодаря Ви.

Топъл и гъст облак на благодарност се настани в гърдите на Естер, но тя не отрони и дума за това, че буквите никога не ѝ се подреждаха така, както трябва; че можеше да произнесе някоя дума, само ако имаше време и никой не я наблюдаваше как срича; че стая, пълна с книги, за нея беше като стая, пълна със заключени врати. Не искаше да се изложи пред господаря. По-добре бе да го остави да си мисли, че е благодарна за добротата му. По-лесно ѝ беше да я смята за срамежлива, отколкото за глупава.

Но през следващите дни тя не забеляза колко често предложението му се повтаря отново и отново с търпение, с което човек мами дива птица да се храни от дланта му – малко по малко и все по-близо, докато птичката престане да се страхува от него и започне да се храни там, където той ѝ укаже. Сякаш лордът беше разкрил малката ѝ лъжа.

И странните вечери продължаваха да се случват. Под покрива на внушителното имение тя нито веднъж не видя графа да поднася храна към устните си, а странността на това обстоятелство тя скъта на специално кътче в мислите си, където пазеше всичко, което не искаше да научи, заедно с всички други странни впечатления.

Естер трябваше да узнае повече за този неразговорлив аристократ. Но това, както се оказа впоследствие, не бе лесна задача. Редките им срещи, колчем немощните крака на девойката ги срещнеха из имението, тъй като той явно изключително добре се стараеше да не се засичат по-често, отколкото бе абсолютно необходимо, объркваха младата жена. Маниерите му бяха безупречни, а самият той – студен и хлъзгав като змиорка и ловко избягваше и личните теми. Колкото и да се опитваше да разбере повече за него, графът упорито избягваше темата.

Той бе изключително любезен – дори невъзможно любезен – по очакван за един благородник хладен и сдържан начин. Но бе проявил прекалена щедрост към нея – бе повикал лекар, който да се погрижи за раните ѝ, бе се погрижил да ѝ е удобно, да е облечена, нахранена, съдът в мокрия шкаф се сменяше редовно; бе я уверил, че може да остане в имението докато се почувства достатъчно добре, за да бъде в състояние да си тръгне сама. Грижите по нея сигурно му струваха поне петдесет шилинга! А той многократно бе отклонил молбите ѝ да му се отплати; благородникът не искаше нищо в замяна.

При първото си посещение в салона, откакто Естер започна да ходи с помощта на патерици, тя мина покрай огромното фоайе. Времето бе хубаво и слънцето проникваше през цветното стъкло над входа и окъпваше в разноцветни нюанси стената с портрети над колонадата на стълбището, което водеше към различните крила на имението.

Естер спря, за да ги разгледа. Картините излъчваха надменност и каменна арогантност, което накара по гърба й да полази неприятна тръпка.

Първият портрет, на който се натъкна, беше доста овехтял; боята бе потъмняла до меднокафяв оттенък, а дрехите на изобразения господин носеха белега на отдавна забравена мода. Един малък детайл привлече вниманието ѝ: отличителният семеен пръстен с рубин, преплетен със змия, на пръста на мъжа.

Под рамката към стената беше закрепена месингова табелка. Естер сложи върха на пръста си върху знаците и оформи устни, както някога ѝ беше показал свещеникът, докато произнасяше всяка сричка. Уи–Уил-я-м. Аха, малкото име. Останалата част ѝ се изплъзна, стори ѝ се твърде дълго и с твърде много букви. След това и цифрите ѝ се опънаха – една до друга и по-сложни от всяка една година, която знаеше как да произнесе. Можеше да брои до десет. Това, което виждаше под портрета, не можеше нито да го произнесе добре, нито да го разбере.

Затова Естер премести вниманието си върху лицето на портрета. Млад мъж, облечен чудесно, може би на тридесет и пет години. Имаше тъмна коса, бледа кожа, почти квадратна, изсечена челюст и пронизващи тъмни очи.

Естер се прехвърли на следващата рамка. Пръстът ѝ отново проследи буквите, устните ѝ отново се опитаха да произнесат написаното. Не успя да да схване добре формата на буквите, а когато погледна към годините, видя също толкова дълга поредица от цифри, променена единствено в края. Отказа се. Мъжът пак бе млад, не повече от тридесет, с друга прическа и друг цвят на косата. Ала тя позна извивката на устните му, както и линията на челюстта. Мъжът носеше същия пръстен.

Момичето мина към следващия портрет. Отново млад мъж. Отново същият пръстен. И следващият портрет отново изобразяваше млад мъж. Отново носеше същия пръстен.

Естер вървеше бавно по протежението на вестибюла, и нещо тежко започваше да се навива в стомаха ѝ, нещо, което умът ѝ още не желаеше да назове. Век подир век тази галерия отразяваше мъжката линия на рода Уинчестър, поколение след поколение. И на нито един от портретите на всички тези горди, бледи, тъмнооки Уинчестъровци, никой не бе белязан от бича на старостта с внуците си или съпругите си. Нямаше ги обичайните отпуснати бузи, набраздени от бръчки чела, или замъглени от годините погледи. Всичките до един бяха нарисувани млади, в разцвета на силите си, увековечени за поколенията като препарирани мухи в кехлибар. Сякаш един и същ човек беше позирал отново и отново, в продължение на стотици години, като само беше сменял облеклото, цвета на косата или прическата си, наред с името под рамката.

— Умът ми сигурно ми играе лоши шеги – каза си Естер и стисна по-силно дръжките на патериците си. — Това е силната мъжка кръв… Предполагам, че така става в благородните семейства… Майлс също е наследил големия нос на баща ни!

Но обяснението звучеше неискрено дори в собствената ѝ глава.

Естер спря пред последния портрет и се вгледа в образа. На него беше изобразен настоящият собственик на имението, граф Алистър Едуард Уинчестър. Образът на този наследник на Уинчестър също ѝ се стори странен, точно като и останалите. Острият поглед от портрета я пронизваше така проникновено, сякаш виждаше отвъд самата ѝ душа. Но този поглед, вместо да я плаши, я привлече като с кука. Графът бе достолепен мъж, с елегантни и хармонични черти на лицето. Противно на себе си, Естер с неохота призна, че бе привлечена от мрака в погледа му, от опасността, която сякаш струеше около него. Той бе студен, дистанциран, почти жесток в безразличието си към нея и за Естер това бе отровно хапче, което ѝ се налагаше да преглъща всеки път щом се срещнеха.

И все пак имаше мимолетни, крехки моменти, когато в хода на кратките им разговори маската на безразличие върху лицето му случайно се пропукваше и под гладката, пренебрежителна повърхност девойката зърваше нещо сурово, уязвимо и самотно, което той упорито криеше от нея – а това само подклаждаше любопитството ѝ още повече.

И все пак Естер усещаше, макар и смътно, че благородникът едва се сдържаше, когато беше близо до нея; виждаше го в начина, по който погледът му се задържаше върху нея, когато си мислеше, че не го наблюдава; виждаше го в начина, по който челюстта му се стягаше, а дъхът му секваше за миг, преди отново да потече равен, от някакво странно, неопределимо чувство, всеки път, щом му се усмихнеше. Дали и той изпитваше нещо към нея?

Бузите ѝ се зачервиха при тази мисъл, стана ѝ горещо..

— Може би започвам да го обичам? – попита се тя. — Ах, колко наивно! Бедното селско момиче се влюбва в студения и благороден граф! Истинска лудост…

Но въпреки всичко това, всеки път, когато високият, загадъчен мъж я погледнеше – когато погледът му, остър, тъмен и жаден, срещаше нейния – Естер губеше почва под краката си, та младата жена изпитваше нужда да се опре с ръка я на подлакътника на стола, я на бюрото или просто да се хване за нещо. Светът около нея сякаш се завихряше, разтваряше се в мъгла, оставяйки ги само тях двамата, заключени в опасна поза за танц от чувства, който никой от тях двамата не смееше да започне дори с най-невинната стъпчица.

Защото ако Естер го направеше, знаеше, че за нея няма да има връщане назад.

ЧАСТ V. ОТКРИТИЕТО

Без присъствието на Алистър в имението Естер скоро се отегчи. Бяха изминали едва три дни от заминаването му и девойката усещаше липсата му остро. Кракът ѝ вече не я болеше толкова много и тя успяваше да стъпва по-уверено с помощта на бастунче.

— Как е възможно да мисля за него по този начин! – терзаеше се младата жена. —Та ние никога не бихме имали бъдеще заедно! Какво съм аз – селско момиче! А той – благороден джентълмен!

Замисли се за по-големия си брат, за схлупената къща на родителите им, която от ден на ден ставаше все по-тясна за наскърбената душа на момичето, след като останаха сами. Как ли се справяше Майлс без нея? Дали бе излязъл да я търси?

На двадесет и три, Естер не бе задомена. Не бяха мнозина смелчаците, които дръзваха да делят постната им трапеза; макар и девойката да бе доста красива, ентусиазмът на ергените съвсем се изпари след като двамата с брат ѝ останаха сираци. Неотдавна треската бе отнесла майка им и баща им с разлика от няколко дни, гробовете им бяха пресни, още неслегнали се. Когато я блъсна каретата, Естер тъкмо се връщаше от гробището, където бе ходила да остави цветя и да си поговори с душите им. Бурята застигна на връщане към селото.

Бе доста неблагодарно от нейна страна да не се бе сетила за Майлс нито веднъж, откакто пристигна в тази забележителна къща. Сякаш целият този разкош бе упоил сетивата ѝ и изтрил мислите за всичко, което бе оставила назад.

Сега момичето се скиташе по внушителните коридори на имението, без да знае какво търси. За сетен път носеше книга от библиотеката, след като я бе прелистила по картинките, слагаше я на нощното шкафче и я оставяше там, без да я отваря, като си казваше ден след ден, че ще я прочете някой ден.

Тя слезе в кухнята, за да поиска купичка семена за птици.

Усещаше, че присъствието ѝ в голямото имение е несвойствено и се опита да бъде колкото се може, по-незабележима за персонала. Дори и да неодобряваха гостенката, слугите я заобикаляха мълчаливо и рядко някой се приближаваше да я заговори за нещо. Естер се чувстваше невероятно самотна. Сега, без необикновената компания на графа, младата жена се чудеше какво да прави. Стиснала купичката семена с една ръка до гърдите си, тя дооправи с другата наметалото върху раменете си, за да я пази от хапливия вятър навън, и като хвана бастунчето, излезе в градината. Пое по една от алеите и се отправи към волиерата в задната част на имението. Грамадната клетка за птици бе майсторски направена от орнаментиран метал, стъкло и мрежа, с монтирани на нея прозорци, за да може да се използва целогодишно.

Младата жена влезе във волиерата, затвори вратата след себе си и приседна на пейката до входа. Десетки гащати гълъби, забелязали човешката фигура, която влезе при тях, литнаха към нея в очакване на лакомства. Естер загреба с пълна шепа от купичката и пръсна семената пред себе си. Гълъбите кацаха един след друг сред семената, закълваха пръснатото, загукаха. Естер затърси сред долетелите един определен гълъб, но не го откри. При предишното си посещение си бе харесала един оперен тъмен гащатко със синкави като индиго пера и бяла капчица на гушката.

— Къде си се скрил, срамежливко? – oчите ѝ обходиха цялата волиера, но гълъбът го нямаше. Тя остави купичката настрана и се изправи.

Да не би да бе болен? Или нещо се бе случило с крилцето му и не можеше да долети? Тя тръгна да обикаля волиерата, като поглеждаше зад всяка съдина и хранилка. Напразно. Гълъбът го нямаше никъде.

Обезсърчена, тя се върна и седна обратно на пейката.

— Може би е умрял. – рече си тихичко и се приведе към гълъбите, които се тълпяха в краката ѝ, за да си хареса нов любимец.

Гълъбите охотно кълвяха храната, която им бе донесла. Очите ѝ се плъзгаха по гръбчетата им, по нежните бежови, сиви и бели краски по оперението. Нещо тъмно под крайчеца на пейката хвана окото ѝ. Естер се приведе още повече и присви очи. Ръката ѝ се протегна натам и в следващия момент девойката разбра, че държи в ръката си остатък от крилце със същите индигови краски, както на любимия ѝ гълъб. Моментално изписка и го хвърли настрани. Гълъбите се стреснаха от рязкото движение и се пръснаха, подплашени от размаха на ръката ѝ. Естер прехапа устни.

Нещо е изяло гълъба ми!

В мислите ѝ отекна предупреждението на графа: „Виктор е намерил гнездо зад градината!“

— Змията!… – Прошепна девойката, сякаш не на себе си.

Какъв бе шансът влечугото все още да се спотайва във волиерата? И погледна отново под пейката. Но там, в ъгъла, полузаровено в изсъхналата кал лежеше още нещо, освен стиската индигови пера. Тя протегна ръка и издърпа нещото на светло.

Между пръстите си държеше парче плат – съдрана лента от бледосиня коприна, втвърдена на места от калта и покрита с кафяви петна. И докато я вдигаше във въздуха пред очите си, след нея се провлачи тънък заплетен кичур червеникава коса, усукан в парчето плат.

— О, Боже мой!

Естер изпусна парчето толкова бързо, сякаш бе хванала парче горещ въглен. Стомахът ѝ се преобърна по същия начин, както когато бе свършил хлябът миналата зима, та си легнаха гладни, и тя изтръпна. Погледът ѝ се впи в мръсния проскубан кичур и за миг момичето не смееше нито да си поеме дъх, нито да стори нещо друго, освен това да приклекне към находката, и да зяпа парчето съдран плат, омотано с рижава коса, там, където го бе хвърлила.

Какво бе това, което бе намерила? Обзе я тъмно предчувствие и тя изведнъж се изправи и веднага съжали за това, тъй като главата ѝ се завъртя при рязкото движение и я принуди да се хване за ръба на пейката; Естер грабна бастуна си и, като накуцваше, побърза да напусне волиерата.

Едва когато излезе навън, под студеното сиво небе, и си пое няколко дълбоки глъти свеж въздух, Естер се принуди да диша бавно и дълбоко, а треперенето на ръцете ѝ започна да утихва.

— Полудяваш, Естер! – каза си тя. — Това е обикновено парцалче. Някоя посетителка сигурно е скъсала роклята си в остър ръб на мрежата или си е закачила перуката. Може да има стотици обяснения.

Но откритието я тормозеше и инстинктивно Естер усещаше, че зад тази находка се крие нещо повече. По начина, по който тялото знае нещо, преди въобще умът да го осъзнае, тя вече подозираше чия може да бе тази коса – не беше ли едно от привиденията от онази нощ вероятната собственичка на този риж кичур?

Умът на Естер започна да сглобява парченцата. Скъпото парче плат, кичурът коса, противоотровата, която омекотяваше плътта, скъпата и щедра безкрайна доброта на господаря…

Едно изискано, добре облечено момиче бе свършило на парченца в тази къща, като едно от тях се бе озовало под пейката, забравено от чистачите, а къде бе останалото? Не ѝ се мислеше. А Естер носеше подобна елегантна рокля, която висеше в гардероб, пълен с одежди – всяка една от тях, ушита за жена, която очевидно вече я нямаше. При мисълта, че я обличат в гардероб на Смъртта, я полазиха ледени тръпки. Почувства се като облечена в саван.

Естер взе решение. Щеше да се прибере у дома. Още днес, ако кракът ѝ позволи; или пък призори, ако не бе в състояние да напусне веднага. Забърза към къщата. Намери Виктор в помощните помещения на приземния етаж. Като го видя, опита се да говори с твърд глас, въпреки ужаса, който вътрешно я разтреперваше.

— Господин Виктор, вече се чувствам достатъчно добре. Искам да ползвам каретата на господаря. Време е да се прибера при брат си.

Икономът я огледа от главата до петите и не ѝ отказа.

— Ама разбира се, госпожице! – отвърна той учтиво ѝ кимна, но не помръдна от мястото си. — Господарят ще ме одере жив, ако Ви изпратя така, без да сте се оправила напълно, и то в такова време. Към вечерта се очертава да вали сняг, вижте небето какво е. Когато господарят се върне, той самият ще Ви придружи до дома, разбира се, с разрешението на лекаря…

— Мога да стигна до селото и пеша.

Погледът на иконома се спря, без да бъде недоброжелателен, върху бастуна в ръката ѝ и след това върху върха на обувката, която се подаваше изпод ръба на полата ѝ, и после се върна нагоре към лицето на Естер.

— Дванадесет мили с ранен крак, госпожице. А Вие нямате пукната стотинка, нито пък може да намерите пътя в тъмното. – той посочи с ръка към топлите стаи зад нея. — Да Ви сервирам чаша прясно сварен чай във всекидневната? Изглеждате бледа.

Естер стисна устни. Но мъжът беше прав, да пукне дано! Половин час по-късно времето се развали; заваля сняг.

Естер не пи от чая.

Когато прислугата я остави сама във всекидневната и се оттегли в служебните помещения, тя пробва малката врата до кухните, страничната порта зад конюшните и вратата, която водеше към овощната градина; и всяка една брава се отвори лесно под дланта ѝ навън към белия студ, към ширналата се дълга сивота и дванадесетте мили, които девойката не можеше да измине пеша. Не бе ли това своеобразен катинар? А той изобщо не се нуждаеше от ключ, защото къде ли щеше да отиде Естер с този незаздравял крак?

До залез слънце момичето разбра, че не е била гостенка в тази къща, нито, че някога е била. Грижеха се за нея, топлеха я, хранеха я, обличаха я в роклите на други като нея, и я държаха затворена, и то без ключ! А какво ли следваше от това? Естер не бе сигурна, че желае да чака да разбере.

Тази нощ Естер не можа да заспи. Седна на стола до замъгления прозорец, уви наметалото около раменете си, и, загледана навън, започна да преценява информацията, с която разполага – тъй както някога майка ѝ бе седяла на масата и бе брояла медните монети, които никога не стигаха за нищо.

Това, което знаеше, ѝ идваше лесно наум, и нищо от него не беше добро. А какво знаеше всъщност? Сгъна кутрето си, като започна да брои.

Едно. Намесен бе мъж с неостаряващо лице, който бродеше по тоя свят под различни имена.

Две. Сгъна безименния си пръст – имаше храст, отглеждан уж за противоотрова към змийска отрова, а всъщност явно облагородяваше онзи, когото трябваше да се държи жив за известно време, а най-вероятно след това – вече не.

Три. Сгъна средния пръст – намерила бе късче от роклята и кичур на друга жена, а от самата жена нямаше и следа, че някога бе обитавала имението. Девойката се замисли още повече.

Всъщност, ако не броеше внушителния гардероб от скъпи рокли в спалнята, която ѝ бяха отредили, в имението нямаше и помен от женско присъствие – нито по портретите, нито по обзавеждането в него.

Истинските решетки на нейния затвор бяха снегът, разстоянието и дванадесетте мили до село, а за този затвор не се искаше никакъв физически ключ. Освен това се движеше с бастун заради незаздравелия си напълно крак. Нямаше пари, а брат ѝ, който живееше на две села разстояние, дори не знаеше дали сестра му е жива.

Четири. Сгъна показалеца. А тя не можеше да чете.

Това заключение си го остави за накрая, защото бе най-лошото от всичко досега. Да речем, че откраднеше от бижутата, с които я обсипваха, за да ги продаде за пари, и стигнеше до пътя за селото им – дори да успееше – не би могла да прочете табелата, която да ѝ покаже в коя посока е следващото.

Да речем пък, че стигнеше до селото или до някой хан – не можеше да прочете табелата на дилижанса, нито да напише дори един ред до Майлс, за да му каже: „Мили братко, ела ме вземи оттук!“ Къде бе това „тук“ и как да го изпише?

Тя скри лице в ръце в опит да не заплаче, макар, че цялото ѝ същество трепереше от напрежението и страха.

За Естер буквите никога не бяха стояли мирно по местата си, а сега стояха между нея и всяка врата, която имаше нужда да отвори, точно като книгата на нощното ѝ шкафче с неотгърнатите страници. Целият свят принадлежеше на написаното, а тя оставаше извън него.

Тъй че планът ѝ за бягство бе осуетен. Много добре. Ама пък, знанието не беше.

Естер щеше да разбере що за човек е господарят. Това сигурно бе единственото нещо в тази къща, което никой не се бе сетил да скрие от нея, защото вероятно всички бяха приели за даденост, че момиче, което не може да прочете нито думичка, не може да събере две и две.

А единствената врата, която ѝ беше забранено да отваря, със сигурност криеше отговора.

ЧАСТ VI. ДЪРЗОСТ

На следващата сутрин първата работа на Естер бе да провери конюшните и след това се отправи право към служебните помещения, за да поговори с Виктор.

— Върнал ли се е господарят? – подхвана го направо тя.

— Бъдете сигурна, че щом господарят се върне, ще Ви уведомя веднага, госпожице! – вдигна вежди икономът.

— Но аз видях каретата в обора, господин Виктор! – изпротестира Естер.

— Такова голямо имение може да си позволи да поддържа повече от една карета, госпожице. – сви устни Виктор.

Девойката се обезкуражи.

— Но господарят отсъства вече от доста време! Днес ли ще се върне? – настоя гостенката.

— Боя се, че това не ми е известно, госпожице. Бихте ли искала да изпратите съобщение? Може да се уреди.

— Значи знаете къде е отишъл? – прозрение озари лицето ѝ. — Ще взема каретата и ще отида да говоря направо с него!

— Той е на път по работа. Когато пътува, не обича да го безпокоят. Трябва да изчакате завръщането му. – строгостта в гласа на иконома я накара да осъзнае, че Виктор няма да отстъпи ни най-малко по отношение на заминаването ѝ.

Разочарована, тя се обърна и напусна служебните помещения.

Но младата жена не можеше да седи безцелно в салона или в собствената си стая и да чака господарят да се завърне. Кой знае кога можеше да стане това!

Тази нощ, под прикритието на тъмата, щеше да събере в една бохча някоя дреха, бижута и малко хляб, и да се опита да открадне един от конете в конюшната, пък после щеше да го мисли какво и как. Само да се измъкнеше от тази къща!

Тя грабна бастуна и излезе навън, за да подиша чист въздух.

Естер тръгна по пътеката към парка, като не си позволи да погледне настрани към волиерата. Пътят ѝ минаваше покрай постройката с господарските бани. От комина на покрива излизаше дим. Тя се спря озадачена насред крачката си.

— Значи помещенията се отопляват! – мина ѝ през ума. — Но защо, след като никой не ги ползва?

Тръгна отново към парка и езерото, но откритието не ѝ даваше мира. Тя отново се спря. Обърна се, погледна към зданието, опасано с римски колони на входа. Входните врати бяха затворени.

Съществуваше една врата, която не ѝ бе позволено да отваря. Онази, която графът изрично ѝ бе забранил.

И това е достатъчна причина да натисна бравата.

Естер тръгна към постройката. Никой нямаше да разбере, че била там – графът го нямаше, персоналът я оставяше да се разхожда където пожелае, а това, което девойката не можеше да научи с питане, щеше да научи с взлом. Това сигурно бе единствената врата в цялото имение, която можеше да крие отговора на мистерията, която витаеше около господаря, а Естер вече беше изчерпала по-леките начини да го намери.

Тя бавно си пое дъх, но това не успя да я успокои. И тя пристъпи през високия каменен свод.

Знаеше, че не трябва да го прави. Това беше едно от недостижимите места, до които граф Алистър ѝ бе забранил да припарва. Естер не биваше да стъпва в банята.

Преддверието бе пълно с водна мъгла и тишина. Дори оттук се долавяше топлината на въздуха – тегнеше от влага. На входа на залата се мъдреха чифт обувки. Естер се озадачи. Събу своите, свали наметалото и извади носната си кърпа. Уви края на бастунчето, за да не вдига излишен шум. Бавно пристъпи вътре. Босите ѝ стъпала целунаха влажния мрамор, крайчецът на дървото затупка глухо по камъка. Топлият влажен въздух полепна по кожата ѝ и накара роклята ѝ да се залепи неудобно за гърба.

Лек аромат на масла изпълни ноздрите ѝ. Гъстият с пара въздух я задави. По стените на банята се издигаха високи мраморни колони, гравирани със сложни шарки, чиято повърхност блестеше от капчиците влага; няколко фенера хвърляха мека, златиста светлина наоколо, но не бяха достатъчни да осветят цялото пространство.

Естер разбра, че нещо не е наред още в мига, щом пристъпи вътре.

ЧАСТ VII. ПОД МЪГЛА ОТ ТАЙНИ

Помещението се използваше от някой, разбра го по тихото плискане на вълничките в ръбовете на басейна, който заемаше централно място в затоплените бани. Но кой, за бога бе тук?! Тревога стегна сърцето ѝ. Мравки полазиха по гърба ѝ неприятните тръпки я обзеха цяла, докато навлизаше все по-навътре в помещението.

Естер спря. Погледът ѝ трескаво заобхожда забулената в мъгла зала, за да открие кой бе вътре.

В следващата секунда го видя.

Леко разсеялата се мъгла ѝ разкри гол до кръста мъж, наполовина потопен във водите на близкия край на топъл басейн. Държеше се за ръба на каменните плочи.

Бе с гръб към нея, а силуетът на мощната му фигура се очертаваше на фона на златистата светлина от фенерите. Широките му рамене блестяха от влагата; плътните линии на мускулите се движеха под кожата, докато се придържаше за ръба на басейна. Беше приведен напред, сякаш сгърчен от болка, с наведена към гърдите глава, а тъмната му дълга коса падаше на влажни кичури по раменете.

Мокрото му тяло се извиваше в бавни и хипнотизиращи движения. Естер се загледа във фигурата пред нея. По гърба и ръцете различи дълги парчета назъбени ивици, по които проблясваха стотици рогови, преливащи се едни в други люспи. Плътта му се вълнуваше, нови и нови участъци от люспи се разцепваха и отлепваха от кожата и падаха бавно с противен плясък в басейна; отдолу лъсваше сурова, нова плът.

Естер замръзна. В гърлото ѝ се надигна стенание, щом я обля невъзможното осъзнаване на действителността – мъжът сменяше кожата си.

Обзе я студен, непоносим страх. Девойката разбираше добре едно-единствено нещо – че трябва да се обърне и да си тръгне, да бяга от това място. Веднага.

Но неестествената гледка на ставащото я задържа на мястото ѝ, привлече я към себе си, и тя го гледаше, неспособна да помръдне, вперила смаян поглед в гърчещата се пред нея форма на човек.

Сякаш доловил присъствието ѝ в банята, мъжът се обърна към нея. Топлата пара се завихри около него в мъглив ореол, погледът му се закова върху нейния.

Естер се втрещи.

Лорд Алистър!

Очите му! Изобщо не бяха човешки. Очи на влечуго с тъмни и остри зеници гледаха към нея и светеха с гъста, течна светлина, която прогори водната мъгла и прониза Естер до самата ѝ същност. Парцали от люспи покриваха гърдите и раменете му по същия начин както гърба и ръцете.

Той се наежи. Леко килна глава, загледан в нея, все едно бе дочул от нея да долита стенание на уплаха. Острият, хищнически фокус на погледа му, докато се взираше в нея, я накара да преглътне, но настанилата се в гърлото ѝ твърда буца бе огромна.

Той разтегли устни в усмивка – прекалено широка за нормален човек, и тази усмивка разкри прекалено много зъби – остри и блестящи; такава усмивка принадлежеше много повече на звяр, отколкото на човек.

Естер изписка тихичко и леко отстъпи назад. По тялото ѝ полазиха тръпки, тя затрепери и отстъпи още една крачка назад, като не можеше да откъсне поглед от гротескната люспеста фигура пред себе си. Лордът приличаше на същество от най-лош сън – на чудовище, изпълзяло от най-страшен кошмар.

— Сър… – едва прошепна тя, титлата затрепери на устните ѝ. Изведнъж устата ѝ пресъхна.

— Ела по-близо, Ес-с-стер. – Гласът му изсъска в застиналия влажен въздух и я обгърна като в копринен саван.

Неспособна да се противопостави, тя се опря на бастунчето и против волята си направи стъпка напред.

—Какво… какво сте Вие? – конвулсивно стисна пръсти в юмрук, погледът ѝ обходи внушителната му фигура.

В отговор, той ѝ се озъби, устата му – пълна с остри като бръснач зъби. В орбитите му пламна тъмен, злокобен огън.

— Твоят спасител! – гласът му бе нисък и гърлен, пълен с нотки на подигравателно веселие. — Твоят защитник! Не е ли така?…

И мръдна към нея, водата около него се развълнува. Естер обхвана формите му с поглед. Наместо крака, силното тяло от торса надолу преливаше в масивни люспести обръчи. Погледът му – немигащ и все така втренчен в нейния – я разтресе до кости с острия си, първичен глад.

— Аз съм базилиск. Всички от семейството ми сме такива. А аз те заставих да не идваш тук. Усетих те в момента, в който влезе в банята.

Естер ахна, погледът ѝ упорито се впи в неговия. Сърцето ѝ туптеше толкова силно, че усещаше ударите му навсякъде – в корените на зъбите си, в дланта, която стискаше бастуна, дори и в болния си крак, който вече започваше да се подкосява под нея.

Базилиск… Влечуго…

Всичките ѝ подозрения и изведнъж си дойдоха на мястото и пъзелът в главата ѝ се нареди. Кървавата перушинка в ъгълчето на устата му; недоизяденото крилце във волиерата; обезпокоителният му, почти никога немигащ поглед; родовият му пръстен със змия…

Той през цялото време е бил пред очите ми, а аз съм нямала сетива за това!

— Не исках да Ви обезпокоя… – думите се търколиха от устните ѝ като шепот.

— Не си искала да ме обезпокоиш? – изсъска заплашително човекът-змия, от което тя изтръпна и се сви под звука. — Искаш да кажеш, че не си искала да нахлуеш в убежището ми, докато си сменям кожата? Искаш да ти повярвам, че не си искала да ме шпионираш? – и се засмя мрачно; тихи и злобни звуци от смеха му се понесоха във влажния въздух и от тях Естер я побиха студени тръпки. — Може би просто не си искала да откриеш звяра в мен? Ха-ха! Но най-накрая го намери, малка мишчице!

— Аз добре разбирам, че не е трябвало да идвам. Моля Ви, простете ми… – простена момичето, обсебено от ужас. — Ще си вървя!

— Не! – изсъска лордът, очите му се присвиха в тънки цепки. — Не, Естер. Няма да го направиш. Казах да дойдеш по-близо! – заповяда той, погледът му я притегли мълчаливо.

Естер преглътна тежко, изкуцука крачка напред една крачка, после още една, сякаш заповедта беше огънала страха ѝ и беше обсебила мускулите ѝ както по-рано. Крачка след крачка, момичето спря на ръба на басейна, щом подът изведнъж свърши. Пулсът ѝ биеше бясно, цялото ѝ тяло потръпваше от страх. Стисна по-силно дръжката на бастуна в дланта си. Може би щеше да намери подходящ момент да го използва…

Взря се мълчаливо и почтително в ръба на басейна пред издигналия се във водите базилиск. Голата люспеста фигура се извиси над нея, потопи я в сянката си. В нечовешката си форма графът бе огромен и внушителен.

Алистър присви очи и вдигна брадичка. Ноздрите му се разшириха. Ароматът на страха ѝ го хвърли в екстаз. Ала нещо още по-сладко от чувството на ужас, което бе завладяло натрапницата, се понесе към сетивата му, просмука се в мъгливия въздух като съблазнителен парфюм. Лордът застана нащрек, можеше да го усети, да го вкуси на върха на раздвоения си език.

Графът се приведе към девойката, леки вълнички развълнуваха тюркоазената повърхност на водата. Той протегна ръка към нея, обхвана брадичката ѝ и я накара да го погледне в очите. Погледът му се впи в нейния с тъмна немигаща интензивност, от която цялото ѝ същество затрепери като лист. Черните зеници се стесниха до тъмни, тънки като бръснач прорези, заблестяха с коварен блясък на меката светлина.

— Ах, какво долавям!… Сигурно нямаш представа!

Без да смее да си поеме дъх, Естер нямо поклати глава в отрицание, но стоически издържа погледа му.

— Страх. – добави той. — Но не долавям само страха ти, о, не… – Ноздрите на базилиска се разтвориха, докато вдишваше дълбоко. — Усещам… Жажда… – промърмори той. — Да не би да си си паднала по изтънчения джентълмен, госпожичке?

Когато съществото се наведе още по-близо към нея, Естер изхлипа и сподавеното ридание се откъсна от разтворените ѝ устни. Съкровената ѝ тайна бе разкрита най-безсрамно.

Дъхът му опари бузата ѝ.

— Позволи ми да те опитам… – настоя лордът, а устните му бръснаха ухото ѝ и допирът им я наежи. — Нека те опитам…

И без да чака позволение, дългият му раздвоен остър език се стрелна към нея и той бавно и целенасочено го прокара по деликатната извивка на гърлото ѝ.

Естер се смръзна на място и простена от страха, който я обля, стисна силно очи. Твърдата хлъзгава текстура на гладкия му език я шокира; това беше моментът за действие.

Тя замахна бастуна с две ръце за удар, в който вложи всичката си сила, на която бе способна – и го халоса по лицето толкова силно, че дървото изпращя и се счупи на две, а главата на базилиска се отметна настрана. Викът ѝ на ярост все още ехтеше по стените, когато лордът обърна лице към нея.

Не му бе нанесла и драскотина. За секунда в златните очи проблясна изненада, но той вдигна ръка и блъсна ръката, която още държеше дръжката на бастуна и го изтръгна от ръката ѝ; скършената пръчка излетя и се изтърколи по мрамора, потраквайки.

Естер направи единственото нещо, което едно притиснато до стената момиче можеше да направи, когато не му е останало нищо друго, с което да се бори – хвърли се към очите му с нокти и захапа първата плът, която ѝ се изпречи насреща, захапа студената и твърда кожа, която почти ѝ счупи зъбите, и не спря да дере и да хапе, докато не си поломи ноктите и остана без сили.

Той я остави да се пробва върху него. Нарочно ѝ позволи да го дере на воля, както човек позволява на коте да си играе с ръкава му, докато жената не се умори, и едва тогава се приближи още повече към нея.

— Да… – изръмжа самодоволно лордът. — Без значение какво казваш или правиш, мога да вкуся всичко това, че и още… Ти ме искаше, малко мишленце. И това – заключи тихо той, — ще бъде твоята гибел.

Когато страшната реалност на това, което бе чула току-що, докосна ума ѝ, дъхът на девойката се закатери към гърлото на кратки, отчаяни пристъпи.

— Недейте, Ваша Светлост! – извика девойката. — Брат ми ме чака у дома… Ако не се прибера…

Преди младата жена да успее да довърши, Алистър изскочи от водата със скорост, по-бърза отколкото на Естер ѝ трябваше да мигне.

Водата зад него се разплиска. Той не ѝ даде възможност да го докосне. Грабна я в ръцете си, стрелна се към близката стена и я притисна в студения камък. Мощната му опашка се уви около бедрата ѝ, стегна кръста ѝ, издигна я над земята, изравни я на едно ниво с него.

— Ваша Светлост, недейте! Моля Ви, пуснете ме! – замоли се Естер, заудря по твърдите като камък мускули на ръцете и гърдите му, ала в ръцете ѝ вече нямаше сила, която да придаде тежест на думите ѝ.

Тъмният, решителен блясък в очите му я зашемети. Младата жена бе безпомощна в примката му и той бе напълно наясно с това. Алистър я изчака да утихне. Звукът от накъсаното ѝ дишане бе музика за ушите му, устата му се напълни със слюнка. Той се приведе към нея.

— Знаеш ли какво се случва с онези, които престъпват нарежданията ми?

Естер преглътна; страх и тъмно, лошо предчувствие скова душата ѝ. Притисната към студения камък, оплетена в непоклатимите обръчи на опашката му, тя почувства как всичко друго губи значение, остана ѝ само първичнотото усещане за страха от него, за ужасния натиск на змийското тяло към нейното, за огненото злато на очите му.

Пръстените на опашката му се стегнаха върху ѝ с такава сила, че девойката се задъха в желязната му хватка.

— Моля Ви! Боли ме! – изплака тя. — Плашите ме!

— Трябваше да не се скиташ в тази част на имението – изръмжа той, лицето му се приближи към нейното. Очите ѝ трескаво се местеха по нечовешките негови. — Трябваше да ме послушаш. Но непослушните мишчици като теб никога не слушат какво им се казва. Не те ли попитах дали ме разбра? Попитах те. — Сега, малка любопитна женичке, ще ти покажа какво правя с такива непослушни мишленца като теб! Наистина ли си мислеше, че ще те пусна да прекрачиш обратно през вратата след това, което намери тук, в баните?

— Недейте, моля Ви! – опита да го умилостиви тя, като се надяваше на капкчица милост. — Моля Ви, пуснете ме да си отида… Няма да кажа на никого…

Но графът се засмя с нисък дивашки звук, който отекна в банята, полази по мраморните влажни стени и се блъсна в ушите ѝ. — О, не, Естер, – изсъска той, — няма да те пусна.

Наведе се по-близо, устните му докоснаха ухото ѝ, горещият му дъх опари шията ѝ, докато изричаше думите.

— Цялата ще те излапам.

При тези думи на Естер ѝ прималя.

ЧАСТ 8. ДАР

Пръстите му се сключиха върху брадичката, вдигнаха лицето ѝ към неговото така, че да не може да откъсне поглед от напрегнатия му взор.

— Мисля, че си предполагала, Естер! Дълбоко в себе си си искала това да се случи. Искала си да видиш докъде можеш да стигнеш в дързостта си, преди да изпиташ на какво съм способен. Наредих ти да не идваш на това място. – хватката му върху лицето ѝ се затегна и жената усети острите игли на ноктите му да се забиват в страните ѝ. — Нали ти наредих? Но ти не се подчини. Редно е да си понесеш последствията.

И едва изрекъл това, лордът оголи зъби и се стрелна към рамото ѝ; впи уста в нежната плът, ухапа я дълбоко.

Естер извика. Заслепи я нажежена до бяло болка, която открадна дъха ѝ. Раната пламна в огън.

От двете рани от острите зъби бликнаха алени струйки и се отрониха надолу към бюста. Езикът на Алистър се стрелна към тях, облиза ги. О, наслада! Кръвта ѝ бе толкова сладка и вкусна! Гладът на змийския зов ревна в главата му с нова покъртителна сила, но той упорито му устоя. Изсумтя, понеже да контролира нагона си ставаше почти непосилно. Възбуда от предстоящото пъплеше по цялото му същество.

Когато болката достигна връхната си точка, нещо в Естер се промени. Агонията от отровата се превърна в мрачно и сладко усещане; нервите ѝ се изпълниха със странна, луда топлина, която запулсираше по вените на девойката. Обгърна я мека и тежка леност и размаза очертанията на света в нежна мъгла.

— Усещаш ли начина, по който реагира тялото ти? – изпъшка базилискът, като наблюдаваше как артерията на шията ѝ ускори туптежа си под кожата на бялата шия, гласът му потрепери от радостно нетърпение. — Това е моят подарък за теб, малка Естер. – златните ириси-цепки я гледаха с лудост. Ноздрите му жадно се разтваряха при всяка глътка въздух. — Отровата ми... Вярвай, така е по-добре за теб. Така няма да усетиш всичко толкова ярко.

Тя се взря объркана в змийските му очи, съзнанието ѝ изплува за миг от прекрасната мъгла.

– Ти ме ухапа…

– Съжалявам, Естер! – рече той, но изобщо не го мислеше.

Топлинaта запълзя по вените ѝ, плътна, златиста, опияняваща. Разпростря се от мястото на ухапването, по рамото на Естер, слезе по гърдите ѝ и се разля по цялото ѝ тяло, бавно и тежко като мед.

Контурите на света около нея напълно се размиха. Смазващата хватка на люспестата опашка около ребрата ѝ, която само преди миг я беше парализирала, вече не болеше толкова много. Златистата светлина от фенерите се разтегна в дълги и меки ивици, а Естер усети как клепачите ѝ натежават. Напрегнатата нишка на съпротивата ѝ бавно започна да се отпуска.

„Вярвай, така е по-добре за теб. Така няма да усетиш всичко толкова ярко.“ – бе казал той.

Тогава тя не бе разбрала какво има предвид. А сега, докато топлината я обгръщаше, Естер осъзна колко жестоки са били думите му, защото той бе прав. Тя беше загубила сетивността си. Не усещаше почти нищо, освен опияняващо спокойствие, което започна да я тегли надолу, надолу, далеч от страха, далеч от болката, далеч от пространството на баните и чудовището, което я държеше в плен.

Естер копнееше да живее с всяка частица от себе си, до която коварната топлина все още не бе достигнала – а топлината се разпростираше все по-надалеч в тялото ѝ с всяка изминала секунда, и с всяка секунда от нея оставаше все по-малко от разумната Естер, която изпитва желание да се бори и да живее. Отровата отпусна стиснатите ѝ в юмруци пръсти. Естер никога нямаше да се предаде. Тази, която взимаше решенията, вече не бе тя.

Част от съзнанието ѝ все още крещеше дълбоко в тялото, под слоевете от топла мъгла, все още напяваше в стените на черепа, придружено от гласа на разума, от гласа на живота, който отказваше да я пусне да си иде, от гласовете на всички бледи женски привидения, които бяха дошли в стаята ѝ, за да я предупредят: „Бягай, бягай, още не е късно, все още дишаш!“

Но гласовете постепенно се отдалечаваха, а отровата бе топла. А тишината след тях – толкова нежна…

Ритъмът на сърцето ѝ се забави. Естер усети как я облива облекчение, въпреки че се намираше в прегръдката на онова, което бе решено да я убие. Тялото ѝ се отпусна в захвата на Алистър, превзето от дълбоко и опияняващо подчинение. Когато устните ѝ се разтвориха, вместо вик за помощ, тя изпусна почти доволна въздишка на облекчение, сякаш най-накрая си лягаше да заспи след дълъг, изтощителен ден.

Тъмнината се надигна да я обгърне като топъл облак.

И докато потъваше в него, Естер се усмихна.

ЧАСТ IX. ПУРПУРЕН ГЛАД

Във въздуха витаеше ароматът на нещо, което бе разбъркало сетивата на Алистър. Едва се крепеше на ръба на контрола.

Алените струйки свежа кръв, които непрекъснато се стичаха от прясната рана, с която зъбите му я бяха белязали по-рано, сладката метална миризма на кръвта ѝ му действаха като стимулант, караха го да иска още от всичко.

В тази сладост обаче чудовището долови странна разлика – в кръвта ѝ липсваше горчивия вкус на ним. Моментално му просветна и се усмихна.

Изливала е чая.

Персоналът му ги подготвяше търпеливо, чаша подир чаша, в продължение на седмици. Нимът омекотяваше плътта под зъбите му, но и до някъде приспиваше отровата. А Естер очевидно бе изливала милостта на отварата в мивката. Сега бе разбираемо защо отровата я превзе така необуздано и по-бързо, отколкото трябва, тъй като нямаше нищо, което да я спре. Плътта ѝ нямаше да е така крехка, както лордът обичаше да бъде. Естер не бе съсипала нищо. Беше си отнела единственото, което забавяше края. Жалкият ѝ бунт бе свършил неговата работа.

Тялото му потрепери от стаяваното нетърпение.

Змийската му форма свличаше кожата си периодично, а самият процес го караше да огладнява. Не бе ял с дни. Пурпурната кръв, която сега се процеждаше от раните по нежното рамо, бе като вик на сирена, мамеше го със сладкия си зов.

И в същия момент Естер се усмихна.

Алистър застина за миг, за да се наслади на леката извивка на устните ѝ.

В продължение на стотици години той си повтаряше, че отровата му е милост – че им дарява мир, че последното, което усещат, вместо ужаса от смъртта, е удовлетворение, че се отускат благодарни в прегръдките му.

Отровата си действаше както си трябва. Отпускаше мускулите на тялото, включително и лицето, а ако някой много държеше да нарече това усмивка, то омекналите черти можеха да придобият именно такава форма. Сърцето обаче беше друга работа, пееше друга песен. А Естеровото сърце все още биеше яростно срещу люспите му, водено от прастария животински инстинкт, с едничкото намерение и значение: бягай, бягай, бягай.

Алистър отдавна се бе научил да не слуша онова, което кънтеше изпод врата. Затова отново си повтори заучената фраза, че жертвите му напускаха тоя свят благодарни и тогава гладът отново се надигна и заглуши всичко в него. Звярът сведе глава, за да довърши онова, което човекът в него нямаше сили да спре.

Той зина. От зъбите му, вече напълно оголени, закапа слюнка.

Алистър не се колеба нито за миг. Зъбите му проблеснаха с искрата на смъртта и той се стрелна към оголената ѝ шия. Впи зъби и разкъса нежната кожа отстрани, кръвта ѝ ги опръска и двамата с великолепната си, пурпурна красота.

Тялото ѝ реагира със закъснение. Умът ѝ недоумяваше реалността на току-що случилото се. Но бе твърде късно. Болката от смъртоносното му ухапване му я обви като пашкул и замъгли очертанията на света около нея, въпреки балсама на отровата, която пъплеше по вените ѝ. Тялото ѝ се отпусна в хватката на базилиска.

Алената ѝ кръв бързо изпълни устата му и Алистър преглътна. Жаден за още, той се отдаде на зова на изгладнелия хищник. Опашката му се стегна около отпуснатото тяло, намотките на пръстените смачкаха ребрата ѝ.

Сетивността му на влечуго долавяше ударите на Естеровото сърце, биеше неистово срещу змийските люспи с отчаян кънтеж, който само подхранваше ненаситния му апетит за още.

Челюстите му щракнаха върху костта на ключицата ѝ. Заточените остри зъби раздраха кожата, затърсиха плътта отдолу. Той я заръфа с настървение, задъвка я с ожесточена наслада.

Смърт бликна от зейналата дупка в шията на Естер, докато лордът откъсваше парчета от плътта. В пристъп на екстаз, змийските пръстени се затегнаха още повече около смачканото тяло и го стиснаха като в менгеме. Графът, обсебен от глад, я поглъщаше жива.

Той придърпа тялото ѝ още по-близо към себе си, ръцете му обвиха торса ѝ. Сведе глава към гърдите и не спря да дълбае със зъби, докато не разкри все още слабо биещото Естерово сърце. Бръкна в разкъсаната гръд и го пое в окървавените си пръсти. Топлият орган едва пулсираше в шепата му, кръвта бликаше от раната като зловеща рубинена река.

Наведе се и лакомо впи зъби в мускула. Докато поглъщаше сърцето ѝ, тялото на Естер потрепна неволно и се освободи и от последните капчици живот.

Алистър примляска и преглътна последната хапка. Бавно разви пръстените си и изтерзаното тяло тихо шляпна на мраморния под.

След това изтри кръвта и остатъците плът от устата си, хлъзна тяло назад. Утолил глада си. Засега.

Златните ириси се плъзнаха по полуизяденото тяло. Мраморът около двамата бе оплискан с кръв, въздухът – наситен с аромата на смърт.

— Почивай в мир, малка мишчице. – просъска.

Щеше да изпрати иконома да почисти касапницата. Отново.

Затътри се лениво към басейна, с натежал от преяждане стомах, като остави останките зад гърба си.

Опашката му заразмазва кръвта на девицата по мрамора на пода в причудливи алени дъги.

Щеше да се измие в топлата тюркоазена вода и да приключи лющенето на старата си кожа. Тъмното му същество никога нямаше да намери покой.

Когато дойдеше време отново да смени кожата си, стаяваният в него звяр щеше отново да разкъса оковите на човешкото и да излезе на повърхността, за да търси препитание и унищожение.

А малките любопитни мишленца винаги идваха в баните, без значение забраната му.

Беше ги предупредил. Но в края на краищата, все пак изборът бе техен. Винаги бе техен.

А той никога не взимаше нищо насила.

- Край -

Хареса ли ви разказа?