Как се рисува тайна: Корицата на "ДИВНА"

Когато започнахме да чешем мозъци върху концепцията за корицата на „Дивна“ с художничката Теодора Димова се натъкнах на един досаден проблем, който се оказа, че не може да бъде решен просто ей-така с това да се сложи някоя „хубавичка девойка с червени коси, която да изглежда мистериозно“.

Като автор много добре знаех с какво си имам работа.

Знаех коя е Дивна, знаех какво не знае за себе си, знаех какво ѝ е причинила водата и, което е май по-лошо, знаех какво изважда водата на показ от нея. Само че читателят не трябваше да разбере нищо от това, или поне не още.

Тогава как се рисува тайна така, че да я покажеш цялата пред очите на човек и въпреки това той да не я разпознае?

Точно оттам започна идейната концепция на корицата.

Теди също чете манускрипта, за да добие представа за персонажите и какво искаме да предадем. Работихме заедно по образа, при това с едно особено забавно обстоятелство – тогава аз изобщо не знаех, че Теодора е илюстраторката на списание „ЛитДизайн“.

Това, което знаех тогава бе, че пред нас стои една червенокоса жена, една вода, една планина и една тайна, която не бива да бъде запратена от корицата в лицето на читателя така, както продавачът на дини на пазара крещи на всеослушание колко са сочни и сладки любениците му.

Трябваше тази тайна да я оставим там, вплетена, видима. Но все пак заключена.

Нека сега погледнем корицата.

Какво забелязвате първо?

Вероятно лицето на жената в горната част. Медната коса на жената се разлива около лицето, кожата е топла, клепачите са сведени и цялото ѝ тяло сякаш се накланя към онова, което се намира от другата страна на водната повърхност.

Прави сте в предположението си, това е Дивна – такава, каквато тя самата познава себе си. Човек. Селска жена, която има определена представа коя е и няма абсолютно никаква основателна причина да подозира, че в света, в който живее, ѝ убягва една доста съществена подробност – Дивна не знае, че е дивно същество.

А на мен точно това зрънце ми беше най-интересното за рисуване, тъй като корицата не представя две жени, а една тайна.

Сега преместете погледа си бавно надолу. Не бързайте.

Между двете лица различавате повърхността на водата, линията на брега. Тази линия е граница. Това е мястото, в което единият свят буквално свършва. Отгоре, над повърхността, Дивна още диша въздуха на познатото, на човешкото.

Ала под нея, във водата, се носи нещо, което на пръв поглед много прилича на нея.

Толкова много ѝ прилича, че първата ви реакция е почти автоматична, нали – това си е чисто отражение!!!

Само че ако това отражение си беше обикновено отражение, щеше да бъде неимоверно скучно. А пък водата в тази фолклорна поредица изобщо не е със символично значение.

Да, прави сте в това, че жената долу е отново Дивна.

Но някакси и не е, нали? Тя е различна, тя е онова, в което героинята се превръща след собственото си удавяне, но едновременно с това е и онова, което вече е било заложено в нея, без дори тя да го подозира.

Това е нейното зачатие като неземно създание. Мигът, в който смъртта и раждането толкова неприятно се доближават едно до друго, че изобщо не можем да разберем къде свършва едното и откъде започва другото.

Затова очите на жената във водата светят с особена светлина.

Сигурно се питате и други въпроси. Дали жената във водата е мъртва? Дали се дави? Дали спи? Това нейното прераждане ли е?

Точно тази неяснота исках да остане в образа в долната композиция, защото удавянето на Дивна не служи като инцидент, водата наистина я убива в една форма, но и ни я връща под друга. Трансформацията ѝ не следва утвърдената от фентъзито промяна през портал, през който тя съзнателно прекрачва с вързопче на рамо, или пък с помощта на отвара; никой не ѝ е дал карта накъде да върви. Никой не ѝ е обяснил правилата на другия свят. Обстоятелствата приспиват човешката страна на собствената ѝ природа, за да я пробудят от другата.

И затова, ако някой ме попита какво всъщност представлява корицата, най-лесният отговор, който бих могла да дам, би бил „Дивна и отражението ѝ“.

Само че това твърдение не е съвсем вярно. По-точно е да уточня, че Дивна се оглежда в онова, което още не знае, че е в действителност.

Но коя от двете е истинската?

Ето това е въпросът, който исках да заложа в идеята за корицата още от самото начало.

Не исках да представяме нещата така, че хората да се питат „Коя е тази красива жена?“, или пък да даваме експлицитни насоки за някакъв романтичен роман, още по-малко пък да караме читателите да се питат какво ли невероятно чудовище би изскочило от гъстата гора на планината. Странджа, между другото, предоставя достатъчно кандидати на въображението и без моя помощ. Исках да постигнем нещо друго.

Коя от двете е истинската?

Пълнокръвната жена над водната повърхност, която принадлежи на човешкия си живот, или женското същество във водата, което изглежда така, сякаш е току-що е изплувало от дълбините, които обитава много преди девойката да се наведе над него? И най-накрая идва въпросът, който обърква цялата работа.

Дали изобщо са две?

Ако Дивна цял живот е вярвала, че е човек, а после открие, че притежава втора природа, това означава ли, че предишната Дивна е била неистинска? Или е била също толкова истинска, колкото и онази, която се ражда във водата?

На мен никога не ми е била интересна простата схема на противопоставяне на човек срещу чудовище, която много удобно подрежда света на читателя. Ето тук слагаме човешкото, от другата страна – нечовешкото, теглим една черта между тях и всички могат да спят спокойно.

Само че „Дивна“ е история, която се ражда от неспокойна нощ. Не би ли ви било по-интересно да разберете какво се случва, когато чертата мине през самия човек?

Кой разказва историята на корицатата, без да бъде човек? Водата. Водата знае. Дивна още не знае нищо. А читателят подозира.

Това неравенство ми харесва.

Нека сега се спрем върху водната повърхност. Тя си има собствено място в композицията и собствена логика. Виждаме бряг, има отсрещна земя, има ясно усещане за свят над нея и свят под нея. Няма никакви абстрактни сини мъгли, които обикновено се използват като похват за универсално концептуално лепило, с което се съединяват два несъвместими образа.

Тук свършва единият свят. Оттук започва другият.

Над водата цветовете са други. Горната част на композицията носи топлина, тоновете са медни и кафеникави, кожата е румена, въздухът е наситен с розовата мараня на залязващото слънце. Постепенно цветовете се пречупват, охлаждат се, кожата става студена, мокра и почти неземна, а водата отнема от образа всичко познато.

Почти можете да усетите температурата на промяната.

И това е важно, защото водата в „Дивна“ е действие. Присъда. Проход. Огледало. Мястото, в което героинята губи едното си съществуване и получава друго, без да се е съгласила на това (доста невъзпитано от страна на г-жа Съдба, но да не забравяме, че тя рядко се слави с добри обноски).

В концепцията, която изкристализира за книгата, най-много ми харесва това, че водата не връща на Дивна онова лице, което тя очаква да види.

Обикновеното огледало си няма особено въображение. Заставаш пред плоскостта и получаваш отразено отражение на себе си, с известни вариации в зависимост от осветлението и това колко безмилостна е била нощта с теб.

Но водата като огледало в концепцията на корицата на ДИВНА има друга задача. Дивна застава над нея като човек.

Водата ѝ връща образа на неземно същество. Тогава коя от двете казва истината?

Нека ви разкажа как брейнстормвахме корицата с Теодора

При създаването на корицата не гледахме на идеята като съчетаване на отделни декоративни елементи по списък, например „ да има червенокоса жена – отметнато; наличие на вода – отметнато; да има цвете в косите – отметнато; някакви декорацийки в ъглите — ок, чудесно, готови сме“. Така не можем да сглобим визуален разказ.

По-скоро ни изникнаха една купчина въпроси.

Как да покажем промяната, без да я разкажем? Как да покажем, че Дивна и съществото са едно? Как да превърнем удавянето едновременно и в смърт, и в прераждане? Как да вкараме планината Странджа в образа, без да осакатим корицата в подобие на туристическа брошура?

Най-силно ме ядеше въпросът може ли едно изображение да издаде тайната на книгата, без читателят да разбере, че току-що я е видял?

Оттам дойде и решението двете версии на Дивна да застанат една срещу друга през водата. Да бъдат почти като едно прекъснато цяло, както и самото заглавие (за структурата и шрифта по-късно). Горната жена се навежда към долната. Долната не отговаря, тя е студена, безразлична. Между тях стои единственото нещо, което знае връзката им.

Водното огледало.

Точно в този момент концепцията се подреди.

И на Теди вече не ѝ се налагаше да рисува „Дивна преди“ и „Дивна след“. Художничката ми нарисува две истини, които съществуват едновременно, макар едната още да не е стигнала до съзнанието на героинята.

А тогава вече по местата започнаха да си идват и останалите детайли. В косите на жената във водата има цвете. Това е странджанска зеленика. Защитено растение. Самодивско цвете.

Този детайл е малък и деликатен и именно затова ми харесва. Не се набива на очи. Може човек дори да не го забележи веднага, а после да се върне към него и да разбере, че изобщо не е случайно това, че е там.

Защото „Дивна“ принадлежи на Странджа. Планината участва в самата природа на историята.

Странджа е стар планински масив (дори крие и изгаснал вулкан – Голяма Папия), натрупвал пласт върху пласт човешко присъствие, култури, вярвания, религиозни практики, пагански ритуали и монументи през хилядолетията. Там новото не е претопило старото докрай, преливат се, надграждат се. Странджа крие добре заровени тайни. Това е Странджа, която ми трябва за тази поредица.

Затова и образът на другата Дивна – жената под водата – носи зелениката. Загубила човешкия си облик, образът ѝ се споява с конкретното място. Парадоксът ми харесва страшно много – тя става по-неземна и това е причината да принадлежи още по-дълбоко на тази земя и пространство.

Нека сега се върнем на заглавието. То нарочно прави нещо, което иначе вероятно един дизайнер би сметнал за рисковано.

Заглавието „ДИВНА“ стои между двата женски образа и се оглежда. Не исках отражението да има краткотраен и декоративен ефект, тъй че човек моментално да го регистрира като дизайнерски ефект и да го забрави. Исках за една секунда да се зачуди какво точно вижда? Две думи ли са? Една ли е? Коя е обърната?

И много добре – нека си се чуди. Това е същият въпрос, който задават лицата на двете жени, които се гледат през водното огледало – коя е оригиналът и коя – отражението?

А ако сте стигнали дотук в анализа, вече знаете колко подозрително се отнасям към самата дума „оригинал“.

Защото ако жената във водата е истинската природа на Дивна, тогава коя от двете всъщност трябва да наречем отражение?

Горната? Долната? Или и двете отразяват различни страни на едно и също същество?

Това е причината заглавието да попадне вътре в концептуалния механизъм. Самата дума „ДИВНА“ преминава през същото двустранно оглеждане като героинята.

И ако за секунда ви обърка, значи си е свършила работата.

В четирите ъгъла на корицата поставихме сребърни декоративни елементи. Те също са част от дизайнерския заговор.

Исках да напомнят рамка на старо огледало. Не исках като го види, зрителят непременно да си каже: „Аха! Огледална символика, разбрах !“, защото тогава направо приключваме с художествената част.

Те трябва да побутнат мисълта, да създадат усещането, че цялата сцена е затворена в някаква отражателна рамка. И вътре в това голямо условно огледало стои второ такова – водата.

Огледало в огледалото.

Отражение в отражението.

Само че едното показва лице, а другото – природа.

Картината започва да става още по-неприятна, ако човек се заиграе с нея достатъчно дълго. Защото читателят също гледа корицата като в огледало. Наблюдава Дивна, която наблюдава отражението си, което всъщност е нейната истина, до която самата тя още няма достъп.

Кой тогава знае най-много?

Водата? Читателят? Или съществото с неземни очи, изплувало на водната повърхност?

Не бих могла да преместя тази история произволно на друго място и да очаквам тя да се развие по същия начин.

Преди нас на това място в полите на Странджа са живяли други хора, вярвали са в други неща, молили са се по други начини и са оставили след себе си достатъчно следи, за да не бъдем съвсем сигурни кое точно е погълнало времето и какво все още нямо ни заобикаля.

Хилядолетните културни пластове, старите религиозни практики, стари слънчеви обреди и монументи на слънцепоклонничество превръщат планината в много повече от необикновен декор за фентъзи история. За мен тя работи по същия начин като водата от корицата – има си видима повърхност, под която нещо лежи необозримо отдолу.

Само че ако нещото е скрито, това не означава непременно, че го няма. И ето че отново се връщаме при Дивна.

Човекът на повърхността.

Съществото отдолу.

Какво виждате, когато погледнете корицата сега?

Като автор, аз не я виждам като илюстрация на романа. За мен тя е нещо като негов първи ням пролог.

Историята още не е започнала, а краят на една Дивна вече лежи пред очите ни.

И началото на другата също.

Тя се е навела над водата и е толкова близо до отговора, че почти може да го докосне. Читателят го вижда. Ние го виждаме. Водата очевидно си знае работата. Само Дивна си няма представа.

Затова тази корица ми е толкова близка. Тя показва скритата трансформация на една героиня. Показва и онзи момент преди разпознаването, когато истината е там, наяве, цялата, безсрамно изложена пред очите ни, а ние още не притежаваме обозрителност-та, за да я назовем.

Погледнете я пак – жената оторе. Водната линия. Брегът. Раздвоеното име.

Странджанската зеленика в мокрите коси. Студеното лице отдолу.

Сребърната рамка около цялата сцена. И ми кажете, коя от двете мислите, че е истин-

ската? Аз знам отговора, разбира се.

А дали изобщо са две?

Понеже жестоката безпристрастна вода не показва на Дивна някакво неземно чудовище или враг, който един ден ще трябва да победи; показва ѝ именно самата нея.

А най-вярното огледало не изкривява отражението, не ни връща изопачен образ, а го представя точно такъв, какъвто е – с всичките му несъвършенства и красота.

Елиса Хес