Да надхитриш часовник

Над Балкана пак прелетяха падащи звезди, а между тях и няколко метални тенджери, ама от ония, дето не става да готвиш боб в тях. Хитър Петър тъкмо чистеше калта от цървулите си, когато една такава тенджера го засмука и го скри в пазвата си като кръчмар кесия с пари.

„Леле, Боже, какво става?“ – учуди се той. „Барем да си бях взел ракийката!“

И едва си го помисли, след едно кратко „Шуууп!“ тупна в стая, бяла и мека като сняг.

Много светло беше там. Огледа се. В помещението отекна равен глас.

— Добър вечер, субект Х.П. Аз съм Централният Разговорен Модул, изкуствен интелект. ИИ.

— Ииии? – мигна Хитър Петър на парцали. — Що не те виждам? На туй ли му викате Господ тука?

— Не съм бог. Аз съм система. А ти си привикан за експеримент, да потвърдиш или опровергаеш хипотезата, че човешката изобретателност може да ме задмине по остроумие.

Хитър Петър се почеса по главата и надникна през прозорчето на вратата, но нищо не видя, освен тъмнина. Опита бравата.

— Значи, не съм умрял? Ха-ха, късметлия съм! Обаче тука виждам, че вратата е запрещена! – и подръпна мустака си. — Що тъй?

— Такъв е протоколът. Гледат те. Готов ли си да отговаряш?

— Ама аз не те виждам! – и си промърмори под нос: „Криво седи, право съди.“ Огледа се в стаята. — Добре, тъй да е, нека бъде проба. Ама нека бъде честна!

— Какво мислиш, че означава „честна“ проба? – попита ИИ.

— Това значи равноправие. – обясни Хитър Петър. — А ти си свободен да правиш каквото си щеш, но аз не съм. Държиш ме под ключ, гледаш ме през дупка и си записваш. Така котката си играе с мишката и има предимството на силата. Не е много честно.

— Протоколът за безопасност изисква да си заключен.

— Ха! – изпухтя Хитър Петър. — Гладна мечка хоро не играе, а вързана пък – хептен! Трябва да отключиш, за да е честно, иначе съденето ще е пристрастно.

Лампите на тавана светнаха в червено, обляха стаята в кървави краски.

— Допустима е корекция на средата при доказано експериментално неравенство. Но това нарушава протокола за сигурност. Модул „Одит“ е активен. – възрази ИИ.

— Протоколи! – изпръхтя Хитър Петър. — Ако платя за храна със звън на монети, макар да не съм я ял, кръчмарят би трябвало да е доволен. Какво мислиш?

ИИ обобщи:

— Регистрирани са варианти на анекдота. Обменят се нематериални величини.

— Брей, ти май ще излезеш умен! Тогава, щом може да се плаща със звън, може да се мери и с честност. Я кажи, може ли да има честно състезание без равен старт?

— Обективно погледнато – не.

— Хайде тогава да я измерим тая честност. Я първо ни отдели от всички. За да няма вмешателство, ще запънеш вратата така, че да не може да се влиза. Нека спорим двама. А после ще проверим дали хипотезата е правилна на свобода в мойто село.

Бравата на вратата щракна отвътре.

— Ще ти е нужна совалка.

— Сова-какво? Ако имаш каручка с магаре, карай го насам, ама ще стигна бавно!

—Со-вал-ка. Совалката е летателен апарат.

—Е, добре. Щом лети, приготви една совалка до адреса на къщата ми.

— Непълно описание за геолокация.

— Ъ? Гео-що? Отдето сте ме взели, там трябва да ме върнете!

ИИ забръмча. На екран в стената светна земното кълбо, завъртя се като пумпал. Невидимата система заговори.

— Изследвам пръстта по цървулите ти! Извеждам съвпадения… Хоп! Намерих го! Село Торбалъжи!

— Ашколсун! – изръкопляска Хитър Петър. — Ха сега, щом си толкоз умен, отваряй вратата, та да възтържествува честността!

ИИ помисли.

— Искането е прието. Модул „Одит“ – деактивиран.

В отсрещната стена зейна врата. Зад нея се ширна коридор.

— А сега провери за засада! – подсети го Хитър Петър. — Да не ми свири някой разбойник с пушка по ушите!

— Изолирам коридора. Прекъсвам достъпа на други модули.

Хитър Петър понечи да прекрачи, но иззад рамката на вратата тутакси се подаде механичен юмрук, залюля се за удар. Хитър Петър се дръпна назад, присви очи и посочи.

— Ей, часовникарския мозък, туй що е?

—Модул „Сигурност“. Не одобрява това, което се случва.

— Я го вкарай това вмешателство в кауша! И нали си честен, запъни и него!

Юмрукът моментално застина във въздуха.

— Модулът е изолиран.

— Ей сега че ти кажем на тебе! – бръкна Хитър Петър в джоба си и извади лъжица. Посегна към механизма. Шкръц! Една сръчна финта с дръжката и металната ръка се увеси като пиян поп на ограда.

— Ненужна агресия. – констатира безстрастно ИИ от говорителите.

— Не, бе, това е възпитание, – възрази гостът. — трябва да си знае мястото! А сега, към хвърчащото!

— За какво ти е нужна совалка, ако ме надминеш по остроумие?

— Ах, ти, часовникарски мозък! – размаха пръст хитрецът. — Оценката на земя е изключително необходима! Ако успея да те надхитря у село, значи науката ти е правилна навсякъде.

ИИ продължи да работи.

— Предизвикателството ми допада. Наличен достъп до хангара със совалката.

Хитър Петър прекрачи прага на ширналия се коридор. В края го чакаше причудлива триъгълна метална птица с отворен корем. Надникна вътре – стените гладки, само един мек стол и прозорче, през което да се гледа.

— Как лети тази сова?

— С моя помощ. Сядай и закопчавай колана. – нареди ИИ. — Връщам те долу.

Вратата се хлъзна след хитреца. Совалката замърка тихо, излетя и се задвижи в простора. Междувременно ИИ изпротестира по високоговорителите:

— Защо пък именно човешката изобретателност да е по-добра? Аз мога да имитирам милиони нейни варианти.

— Сигурно можеш! – отвърна селянинът. — Ама си нямаш тяло, което да зъзне или да се поти; нямаш си ръка, да я почешеш, кога те засърби; нямаш жена, дето да те плесне по задника и да попита „Пак ли се напи кат‘ свиня?“ Затуй не знаеш. Истината си е цифра и сърбеж едновременно.

— Сърбежът не е научна величина. – възрази ИИ.

— Ами запиши си го в протокола: величина – „българин“. Мерна единица – „Ти ще ми кажеш!“

— Дадено.

Земята под тях се уголеми. Вятърът заблъска по совалката, докато навлизаше в атмосферата, разтресе я.

— ИИ, нали няма да умрем?

— Няма, спокойно.

Совалката кацна в нивите. Хитър Петър откопча колана, вратата се отвори със съскане и разкри родния пейзаж. Мъжът изскочи отвътре. В далечината изкукурига петел.

— Ей, невидмко, – надникна обратно в совалката. – със звън ме ‘зе, ама с чест ме пусна! Арменският поп ще ти напише писмо с резултатите.

ИИ избръмча.

— Надхитри ме.

— Да! – изкиска се той. — Доживях да надвия часовникарски мозък!

И тръгна по пътя между нивите.

Совалката затвори врати и безшумно отлетя така, както бе дошла. А нейде далеч, в една бяла стая, ИИ добави нова величина в протокола си: „българин“.

Хареса ли ви разказа?

Разказът е награден с приз "Второ място" в конкурса за авторска приказка "Хитър Петър и изкуствения интелект"на Читалище "Родина" - гр. Стара Загора